Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Щом свърши с това, Бремен също мина по редиците, понесъл малка купа, в която сияеше светлина. Беше синкава и излъчваше ярък фосфоресциращ блясък в мрака. Не изглеждаше нито като паста, нито като течност, а просто като сияещ въздух. Беше съставена предимно от Друидска магия, но и от други субстанции, които никой не можеше да разпознае. Гласът на Бремен беше нисък и окуражаващ, когато минаваше от войник на войник с купичката в ръка. Той маркираше елфите със светлината с помощта на пръчица, която потапяше в сиянието, и намазваше дрехата на всеки с малко от мистериозната субстанция.

Когато потеглиха в мрака към сърцето на Рен, всеки елф беше превързал парче плат върху светещия белег, за да скрие приближаването си от врага. Първи вървяха избрани членове на Дворцовата стража, разгърнати като ветрило пред главната ударна сила. Някои от тях се катереха по склоновете от двете страни на долината и после се спускаха напред, за да подсигурят височините при източния подстъп. Като им даде достатъчно време преднина, Джърл Шанара поведе основната част от армията напред. Самият той беше в центъра й, заедно с Прейа Старли и Бремен, Корморант Итруриън беше при левия фланг, а Ръстин Апт — на десния. Строени по цялата ширина, точно зад предните редици елфи-преследвачи, вървяха лъконосците на Ам Банда. Зад тях имаше още елфи-преследвачи, а още по-назад, държана в резерв за момента, в който всички пехотинци щяха да са въвлечени в битката, яздеше елфическата кавалерия под командването на Киър Джоплин.

Стратегията на краля беше проста. Елфите трябваше да се приближат възможно най-близо до позициите на северняците, без да бъдат видени, и тогава да ударят в мрака, използвайки преимуществото на изненадата и объркването. Трябваше да стигнат до сърцето на лагера и светая светих на Господаря на Магията. Там Джърл Шанара щеше да притисне друида отцепник до стената и да го убие. Това беше всичко. Толкова много неща в този план можеха да потръгнат не както трябва, че дори не си струваше да се мисли за тях. Бързината и изненадата бяха всичко. Останалото щяха да постигнат решителността и смелостта. Ако елфите изгубеха контрол над първото или не им достигнеше второто, щяха да бъдат погубени.

Но тази нощ, пазени от друидската магия и бронирани с непреклонната си вяра, те се бяха отдали изцяло в служба на своя крал и в ръцете на съдбата. Съмненията и страховете им се разсеяха още с първата стъпка напред, с осъзнаването, че атаката е в ход и няма връщане назад, както и с прилива на напрегнато очакване, който прогони всичко останало. Вървяха бързо надолу по пътя си в долината, безшумни, както могат да бъдат само елфи. Острите им погледи бързо съглеждаха препятствията, които лежаха на пътя им, и те навреме ги избягваха, а ушите им бяха нащрек за всеки признак на опасност. Нямаше светлина, която да ги води, небето отново беше покрито с облаци, а въздухът — изпълнен с дима от следобедния голям пожар. Пред тях лагерните огньове на врага просветваха в мрака като малки жълти точици.

Джърл Шанара дори не помисляше за провал, докато вървеше напред. Мечът на Шанара беше запасан на гърба му. Не мислеше за нищо, освен за предстоящата задача. Беше се абстрахирал от всичко друго, което нямаше връзка с нощната му офанзива. Прейа беше от едната му страна, а Бремен от другата, и в тяхно присъствие кралят на елфите се чувстваше странно непобедим. Не че не можеше да умре; никога не беше желал безсмъртие. Но в тези отчаяни мигове му се струваше, че провалът е немислим. Обграждаше го сила и вярност. Странна, но позната за краля смесица. Елфите щяха да дадат живота си за него, но той трябваше да е готов на същото за тях. Само с постигането и поддържането на този баланс можеха да се надяват да оцелеят, да упорстват, да постигнат победата, която търсеха.

Кралят огледа мрачните височини за стражи, които можеха да вдигнат тревога. Но такива нямаше.

Изглежда, Дворцовата стража ги беше обезвредила, без никой да забележи. Отзад, дълбоко в люлката на долината, се разнасяше слабото звънтене на хамутите и проскърцване на кожа от следващата ги кавалерия. Пред тях пламъците на лагерните огньове ставаха все по-ясно различими, а зад техния кръг беше Северната армия. Лагерът и изглеждаше като необятен, объркан лабиринт от палатки, складове и мъже. Приличаше на малък град. Все още са твърде много, помисли си кралят. Атаката на елфите трябваше да бъде уверена и бърза.

Западняците бяха на петдесет метра от лагера, когато Джърл даде заповед да спрат и да залегнат извън светлините на огньовете. Стражите стояха и се взираха в нощта, а някои поглеждаха лениво през рамо какво става в лагера. Като че не се интересуваха особено дали нещо не се крие в мрака; явно не очакваха атака. Джърл Шанара усети в гърдите си горещ прилив на облекчение. Очевидно, преценката му бе правилна. Внезапно се замисли за всичко, което беше изтърпял, за да стигне дотук, и отново му се прииска Тей Трифънйъд да е с него. Заедно щяха да надделеят над всичко. Нищо вече няма да е същото без Тей, помисли си той. Нищо.