Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Защо не са избягали? — попита тихо Марет. — Защо са останали? Не може да не са знаели. Сигурно са ги предупредили.

Кинсън не продума. Тя знаеше отвора не по-зле от него. Надеждата можеше да ти изиграе лоша шега. Той се взря в далечината, отвъд ширналите се руини. Къде бяха оцелелите джуджета? Това беше въпросът, на който трябваше да намери отговор сега.

Тръгнаха бързо през разрушенията, защото вече нямаше какво да търсят в тях. Светлината ставаше все по-слаба и искаха да излязат от града, за да устроят лагера си за през нощта. Тук нямаше да открият нито храна, нито вода, нито имаше къде да се приютят. Нищо не ги задържаше в Кълхейвън. Продължиха, следвайки реката натам, където тя лениво се извиваше извън гъстата гора, на изток. Може би положението там няма да е толкова лошо, помисли си с надежда Кинсън. Може би там щеше да има живот.

Нещо се стрелна от развалините и накара пограничника да трепне. Плъхове. Не ги беше забелязал досега, но те, разбира се, бяха тук. Както сигурно и други мършояди. Той внезапно изтръпна при пробудилия се спомен от детството му, когато беше заспал в подземна кухина, която бе решил да изследва, и се бе събудил покрит с плъхове. Тогава, в онзи кошмарен миг, смъртта му се бе сторила съвсем близо.

— Кинсън! — изсъска внезапно Марет и спря.

Пред тях стоеше увита в наметало неподвижна фигура. Можеше да се разбере единствено, че е мъж. Но откъде се бе появил, оставаше загадка. Той просто се материализира като че от самия въздух, но сигурно се беше крил някъде и ги беше чакал. Стоеше близо до брега на реката, по който вървяха, прикрит от мрака на нощта и сянката на една каменна стена. Като че ли не ги заплашваше с нищо, просто си стоеше там и чакаше да се приближат.

Кинсън и Марет бързо се спогледаха. Лицето на мъжа бе в сянката на качулката, а ръцете и краката му се губеха из диплите на наметката. По нищо не можеха да разберат кой е.

— Здравейте! — поздрави го Марет тихо. Тя държеше пред себе си тоягата, която Бремен й беше дал като щит.

Не последва нито отговор, нито някакво движение.

— Кой си ти? — настоя тя.

— Марет — обърна се непознатият към нея с шептящ глас.

Кинсън настръхна. От този глас сякаш те полазваха плъхове и смъртта започваше да става осезаема. Отново се озова в пещерата, пак беше момче. Гласът на непознатия стържеше по нервните му окончания като метал по камък.

— Познаваш ли ме? — попита изненадана Марет. Гласът като, че не я беше разстроил ни най-малко.

— Да — отвърна мъжът. — Ние всички те познаваме, ние сме твоето семейство. Чакахме те, Марет. Чакаме те от много време.

Кинсън долови ужаса в гласа й, когато тя побърза да отвърне:

— За какво говориш? Кой си ти?

— Може би съм онзи, когото винаги си търсила. Ще ми се ядосаш ли? Ще се разгневиш ли, ако ти кажа, че аз съм…

— Не! — изпищя тя.

— Твоят баща?

Качулката се свлече назад и откри лицето му. То беше твърдо и силно и приликата с Бремен бе съвсем лека, тъй като мъжът пред тях беше значително по-млад. Но приликата му с Марет беше очевидна. Той позволи на младата жена да го огледа добре. Сякаш изцяло бе забравил за Кинсън. После се усмихна леко и каза:

— Виждаш себе си в мен, нали, дете? Виждаш ли колко си приличаме? Толкова ли е трудно да го приемеш? Толкова ли съм отблъскващ за теб?

— Нещо тук не е наред — предупреди я Кинсън тихо.

Но Марет сякаш не го чу. Очите й бяха приковани в мъжа, който твърдеше, че е неин баща, в увития в черно наметало странник, появил се така неочаквано на пътя им. Как? Как бе разбрал къде да я намери?

— Ти си един от тях! — отсече студено Марет. — Един от слугите на Господаря на Магията!

Твърдите черти на лицето му не трепнаха.

— Аз служа на когото пожелая, точно като теб. Но твоята служба при друидите бе предопределена от желанието ти да ме намериш, не е ли така? Мога да го прочета в очите ти, дете. Нищо не те свързва с друидите. Кои са те за теб? Аз съм твоят баща. Твоя плът и кръв и връзката ми с теб е очевидна. О, разбирам недоверието ти. Аз не съм друид. Отдаден съм на друга кауза. На каузата, срещу която ти се опълчваш. През целия си живот си слушала само колко съм лош. Но колко лош съм всъщност, как мислиш? Дали тези истории са верни? Или са украсени от разказвачите така, че да служат на собствените им цели? На колко от това, което си чула, можеш да вярваш?

Марет поклати бавно глава.

— На достатъчно, струва ми се.

Странникът се усмихна.

— Тогава вероятно аз не съм твой баща.