Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Кинсън видя как тя започна да се колебае.

— А такъв ли си?

— Не зная. Не зная дали ми се иска да бъда. Не искам твоята омраза. Бих желал твоето разбиране и търпимост. Бих искал да изслушаш онова, което имам да ти кажа за живота си и за твоето място в него. Бих желал да получа възможност да обясня защо каузата, на която служа, не е нито лоша, нито разрушителна, а се основава на истини, които ще направят всички ни свободни. — Непознатият спря за миг. — Помни, че твоята майка ме обичаше. Възможно ли е любовта и да е била толкова сляпа? Възможно ли е вярата й в мен да е била така неоправдана?

Кинсън усети едва доловимо движение — може би въздушно течение, струйка дим, лека вълна по водната повърхност. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Кой беше този мъж? Откъде се бе появил? Наистина ли беше баща на Марет, как ги беше открил? И как бе разбрал коя е?

— Марет! — отново се обърна предупредително към нея той.

— Ами ако друидите са грешили? — попита внезапно непознатият. — Ами ако всичко, в което си вярвала, се основава на лъжи, полуистини и грешни тълкувания, зародили се още в зората на времето?

— Това не е възможно — отговори веднага Марет.

— Ами ако си предадена от онези, на които си вярвала? — настоя мъжът.

— Марет, не! — изсъска гневно Кинсън. Но в този миг очите на непознатия се заковаха в него и той вече нито можеше да продума, нито да помръдне. Беше се вцепенил на мястото си, сякаш го бяха превърнали в камък.

Очите на мъжа отново се извърнаха към Марет.

— Погледни ме, дете. Огледай ме хубаво. — И за ужас на Кинсън, Марет го направи. Лицето и бе придобило празен израз, погледът й бе зареян нанякъде, сякаш виждаше нещо съвсем друго. — Ти си една от нас — настоя тихо и ласкаво непознатият. — Принадлежиш към нас. Имаш нашата сила. Имаш нашата страст. Имаш всичко, което имаме и ние, с едно малко изключение. Лишена си от нашата кауза. Трябва да се присъединиш към нея, Марет. Трябва да приемеш, че стремежите ни са правилни. Сила и дълъг живот чрез употреба на магията. Ти чувстваш как тя бушува из теб. Чудиш се как да я подчиниш. Аз ще ти покажа. Ще те науча. Не бива да отхвърляш това, което е част от теб. Не бива да се страхуваш. Тайната е да се вслушаш в това, което магията иска от теб, а не да се опитваш да я ограничиш, да избягаш от повелята й.

Марет кимна неясно. Кинсън забеляза едва доловимата промяна, която настъпваше в чертите на непознатия. Той вече не беше напълно човешко същество. Не приличаше нито на Бремен, нито на Марет. Превръщаше се в нещо друго.

Бавно и болезнено пограничникът се напрегна да разкъса невидимите окови, които бяха сковали мускулите му. Той внимателно пусна ръка към бедрото си, където висеше ножът му.

— Татко? — извика внезапно Марет. — Татко, защо ме изостави?

Настъпи дълга тишина в напредващата нощ. Ръката на Кинсън обхвана дръжката на ножа. Мускулите му се раздираха от болка, чувстваше се като упоен. Това беше капан, също като онзи, който Господаря на Магията бе заложил за тях в Паранор! Дали непознатият бе чакал тях, или просто всеки, който ще премине оттам? Дали бе знаел, че ще дойде точно Марет? Дали не се бе надявал, че ще срещне Бремен? Пръстите му стиснаха по-силно ножа.

Ръката на непознатия се вдигна изпод диплите на наметалото и направи знак на младата жена да се приближи. Тази ръка беше изкривена, а пръстите й завършваха с грабливи нокти. Но Марет като че ли не забелязваше това. Направи малка крачка напред.

— Да, дете, ела при мен — подтикна я мъжът, очите му станаха червени като кръв, зад усмивката се откриваха остри като на змия зъби. — Нека ти обясня всичко. Хвани ръцете ми, ръцете на баща си, и аз ще ти кажа това, което трябва да знаеш. Тогава ще разбереш. Ще видиш, че съм прав. Ще научиш истината.

Марет направи още една крачка напред. Ръката, която държеше друидската тояга, се отпусна леко надолу.

В следващия миг Кинсън Рейвънлок се освободи от магията, разкъса оковите й и извади дългия си нож. С едно плавно движение, той запрати острието по странника. Марет извика от страх — не от страх за себе си, нито за баща си, нито дори за Кинсън. Пограничникът така и не разбра заради какво. Но непознатият се преобрази за едно мигване на окото, промени човешката си форма в нещо съвсем различно. Едната му ръка се издигна и от нея бликна противен зелен огън, който стопи ножа във въздуха.

Сега пред тях, обвит в дим и проблясъци светлина, стоеше черепоносец.

От ноктестите пръсти на чудовището изригна втора вълна огън, но Кинсън вече се беше хвърлил към Марет и я избута встрани от пътя на огъня в една яма, пълна с обгорели развалини. После отново скочи на крака, без да чака да види как е тя, и се втурна към черепоносеца. Трябваше да бъде бърз, ако искаше да живее. Съществото се промъкваше към тях, от върховете на пръстите му просветваха искри, червените му очи горяха в сянката на качулката. Кинсън се стрелна към него и се размина на косъм с огнената струя, като се хвърли на земята и се превъртя към едно малко дърво. Черепоносецът се изви към него, шептейки думи, пропити с омраза и лукавство, думи, криещи мрачни поличби.