Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Анар искреше със зеленото на дърветата си и синьото на реката, със сноповете слънчева светлина от почти безоблачното небе, с птичите песни и писукането на дребните животинки, стрелкащи се през гъсталаците. Но пътят им вече беше отъпкан и осеян с боклуци, останали от Северната армия. Не срещнаха никого. От време на време вятърът донасяше лека миризма на въглени и пепел и настъпваха моменти на тишина — толкова пълна, че и двамата започваха да се оглеждат за опасности. Минаха покрай малки къщурки и навеси, някои неразрушени, други изпепелени, но всички празни. Не се виждаха никакви джуджета. Не се разминаха с никой по пътя.

— Това не е никак изненадващо — каза Марет, когато Кинсън отвори дума. — Господаря на Магията току-що се е изтеглил от Източната земя. Джуджетата сигурно все още се крият.

Заключението й изглеждаше напълно логично, но въпреки всичко Кинсън беше разтревожен да открие тази страна така невероятно пуста. Отсъствието дори на преминаващи търговци го обезпокои. Това предполагаше, че вече никой не вижда смисъл да навлиза тук, сякаш животът бе напуснал напълно тези гори. За миг даже му се стори, че всички са изчезнали така безследно, сякаш изобщо никога не бяха съществували. Не беше виждал подобно обезлюдяване друг път. Ами ако джуджетата бяха избити до крак? Ами ако изобщо бяха изчезнали от лицето на земята? Четирите земи никога нямаше да се възстановят след такава загуба. Никога вече нямаше да са същите.

Те вървяха колкото се може по-безшумно, обзети от мислите си. Не разговаряха много. Марет крачеше с вдигната глава и вперени напред очи, като че ли се взираше в нещо отвъд онова, което се откриваше пред погледа им. Кинсън се зачуди дали тя не се опитва да отгатне истината за произхода си, но вече в светлината на наученото от Бремен. Това, че не бе негова дъщеря, след като толкова дълго бе вярвала в обратното, сигурно бе доста шокиращо. Но по-лошото беше, че тя вероятно бе дете на някой от мрачните слуги на Господаря на Магията. Кинсън не можеше да си представи как би реагирал на подобно разкритие. Не мислеше, че ще го приеме лесно. Каза си, че твърдението на Бремен, че произходът на Марет не може да е оставил белег върху нея като личност няма никакво значение. Тук не ставаше въпрос само за логика. Марет беше интелигентна и здравомислеща, но трудното детство и перипетиите в по-сетнешния й живот я бяха направили уязвима и всичко това лесно можеше да подкопае устоите й.

От време на време решаваше да поговори с нея. Да й каже, че тя е човекът, за който винаги се е смятала, че вижда добрината й, на която сам е станал свидетел и че тя никога не може да бъде надвита от нещо толкова незначително като кръвното наследство. Но не успя да формулира мислите си така, че да не прозвучат снизходително, и се страхуваше от реакцията й. Тя като че ли беше доволна само от компанията му и въпреки че бе отвърнал доста грубо на предложението на Бремен да тръгне с него, той всъщност тайничко беше щастлив, че е станало така. Чувстваше се все по-удобно с нея, с историите, които си споделяха, с разговорите им, с факта, че всеки знаеше за какво мисли другият, и с близостта, която чувстваше към нея и която така и не можеше да обясни. Тя се пораждаше от такива дребни нюанси, като звученето на гласа й, начина, по който го поглеждаше, и усещането за съпричастност, далеч надхвърлящо близостта между спътници. Достатъчно е, реши той накрая, че е до нея, в случай че тя реши да поговори с някого. Марет знаеше, че за него произходът й и самоличността на баща й нямат никакво значение.

Стигнаха Кълхейвън по здрач. Вече захладняваше, в сенките се носеше острата миризма на смърт. Столицата на джуджетата беше изгорена до основи и разграбена. Не беше останало нищо освен угар, отломъци, обгорени греди и разпръснати кости. Мнозина от мъртъвците лежаха там, където ги бе стигнала смъртта. Вече не можеха да бъдат различени един от друг, но по костите личеше, че някои от тях са деца. Пограничникът и момичето излязоха от гората на откритото, където бе построен града, и спряха да огледат трагедията. После тръгнаха бавно през касапницата. Атаката се бе провела преди седмици, огньовете отдавна бяха изтлели, а земята вече бе започнала да се възстановява от пожара, мънички зелени кълнчета трева бяха подали глава изпод пепеляка. Никъде обаче не се виждаше жива душа. Почернелият от огъня Кълхейвън тънеше в тишина.

В центъра на града откриха огромна яма, в която бяха нахвърляни и изгорени телата на стотици джуджета.