Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Не ме е грижа — измърмори тя унило. — Изобщо.

— Напротив — настоя той. — Всички ви е грижа. Ако не беше така, борбата с Господаря на Магията щеше да е приключила много отдавна и всички ние щяхме да сме мъртви.

Те стояха загледани един в друг в настъпилата тишина, подобно на статуи, останали да се издигат насред руините на града.

— Прав си — каза накрая тя, гласът й беше толкова тих, че едва се чуваше. — Наистина ме е грижа.

Тя се приближи към него, вдигна лице към неговото и го целуна по устата. Ръцете й се плъзнаха около кръста му и го привлякоха към нея. Целувката й беше дълга и не просто приятелска или от благодарност. Кинсън Рейвънлок усети как в гърдите му се заражда някаква топлина. Отвърна на целувката й, а ръцете му се обвиха около нея.

Когато устните им се разделиха, тя остана притисната към него за миг, със сведена до гърдите му глава. Той усещаше как бие сърцето й. Чуваше дишането й. Тя отстъпи крачка назад и го загледа, без да продума. Огромните й тъмни очи бяха изпълнени с удивление.

После се наведе да вдигне захвърлената тояга и отново тръгна през гората, на изток, по брега на Сребърната река. Кинсън се взираше след нея и се опитваше да осмисли случилото се, докато тя не се превърна просто в сянка. После се затича да я настигне.

Вървяха два дни, без да срещнат никого. Всички села, ферми, колиби и пазарища, през които минаха, бяха изгорени и изоставени. Имаше следи от преминаването на Северната армия и бягството на джуджетата, но не срещнаха нито едно от тях. Птици кръжаха из небето, малки животинки притичваха по земята, насекоми жужаха в калините, а рибите се стрелкаха из водите на Сребърната река. Кинсън и Марет внимаваха за появата на черепоносци или други от безбройните създания от отвъдното, които служеха на Господаря на Магията. Никой не се появи. Намериха вода и храна, но в съвсем оскъдни количества и винаги от дивата природа. Дните бяха горещи и се нижеха бавно, само от време на време падаха дъждове и охлаждаха дебрите на Анар. Нощите бяха ясни, небето се изпълваше със звезди, луната грееше ярко. Светът беше потънал в покой — стихнал и пуст. Започна да им се струва, че всички, приятели и врагове, са се разтворили в нищото.

Марет не заговори отново за своя произход, нито за намерението си да изостави търсенето. Не спомена за ненавистта си към магията или за страха си от онези, които я притежаваха. През повечето време вървеше мълчаливо и ако казваше нещо, то бе свързано с местата, през които минаваха, и създанията, които ги обитаваха. Като, че бе оставила случката в Кълхейвън зад гърба си. Явно беше решила да не се разделя с Кинсън, въпреки че не го обяви на глас. Често го поглеждаше с усмивка. Понякога преди да заспи сядаше близо до него. Той усети че на няколко пъти му се приисква тя да го целуне отново.

— Вече не тая гняв — каза Марет веднъж, като гледаше само пред себе си и избягваше погледа му. Вървяха един до друг през една ливада, пълна с жълти диви цветя. — Толкова време таих гняв в себе си — продължи след малко. — Към майка си, към баща си, към Бремен, към друидите, към всички. Гневът ми даваше сила, но сега само ме изтощава. Сега просто вече съм изморена.

— Разбирам — отвърна той. — Пътувам вече повече от десет години — като че откакто се помня — и то винаги в търсене на нещо. Сега искам само да спра и да се огледам наоколо. Искам да имам дом някъде. Мислиш ли, че това е глупаво?

Тя се усмихна на думите му, но не отговори.

Късно на третия ден, след като напуснаха Кълхейвън, те стигнаха Рейвъншорн. Вече бяха навлезли в сянката му и се изкачваха към възвишенията, когато слънцето започна да потъва зад западния хоризонт. Небето се озари в прекрасна палитра от оранжево, алено и мораво. Багрите погълнаха всичко, пропиха се в земята и достигнаха и до онези кътчета, които бяха започнали да потъват в здрач. Кинсън и Марет спряха, за да хвърлят поглед назад към тази красота, когато едно самотно джудже се появи на пътеката пред тях.

— Кои сте вие? — попита то без заобикалки.

Беше само, въоръжено само с една сопа, но Кинсън веднага разбра, че наблизо има още. Той каза на джуджето кои са и добави:

— Търсим Риска. Друидът Бремен ни изпрати да го намерим.

Джуджето не каза нищо, обърна се и им кимна да го последват. Вървяха няколко часа, пътечката се извиваше през хълмовете към по-ниските склонове на планината. Светлината вече беше съвсем слаба, но луната и звездите се показаха, за да осветяват пътя им. Захладя и дъхът им излизаше на облачета. Докато вървяха, Кинсън се оглеждаше за следи от други джуджета, но не забеляза нищо.