Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Цареше изпълнена с очакване тишина, докато слънцето се издигна над хоризонта и новият ден започна. Двете армии стояха една срещу друга в полето, броните и оръжията проблясваха, знамената се развяваха от лекия бриз. Небето над тях бе странна смесица от блестящо синьо и изтляващо сиво. Облаци се носеха на огромни, плътни купчини и вещаеха дъжд в края на деня. Във въздуха се усещаше острата миризма на изгорена земя, която се излъчваше от загасените с вода лагерни огньове. Коне пристъпваха нервно и въртяха глави в хамутите. Мъжете си поемаха дълбоко въздух и опитваха да се откъснат от мислите за дом, семейство и по-добри времена.

Когато Северната армия започна настъплението си към долината, земята затрепери от надигналия се шум. Барабани биеха в ритмична каденца, за да отмерват темпото на марша. Колелата на катапултите и кулите затрополиха. Тътенът от ботушите и копитата на конете беше толкова силен, че треперенето на земята се усети чак на мястото, където бяха строени елфите. От сухите равнини започна да се издига прах, който вятърът завихри на облаци, и огромната армия като че стана още по-голяма, сякаш подхранвана от праха, който вдигаше. Тишината се разкъса и светлината се промени. В мътилката от прах и сред тътена на приближаващата се армия, смъртта надигна глава в очакване и се заоглежда наоколо.

Джърл Шанара се качи на коня си, белочел ръждив жребец на име Риск, и започна да наблюдава безмълвно настъплението на врага. Не му се нравеше ефекта, който всичко това оказваше на хората му. Многочислеността на Северната армия беше обезкуражаваща, а тътенът от приближаването й бе така силен, че спираше сърцето. Кралят можеше да усети страха, който това пораждаше у войниците му. Нетърпимостта му към ставащото започна да го дразни, започна да разяжда собствената му решителност.

И накрая той вече не можеше да й се противопоставя. Пришпори импулсивно коня към челото на армията си, оставяйки Прейа и Бремен и собствената си охрана да се взират шокирани след него. Като излезе отпред, открит за всички, той дръпна юздите, слезе и поведе коня си пред първите редици, като говореше смело на елфите-преследвачи, които го гледаха с изненада и възхита.

— Запазете присъствие на духа — извика той успокояващо, с усмивка, като кимаше за поздрав и се взираше в очите на всеки от войниците. — Размерът на войската сам по себе си не е от значение. Това е нашата земя, нашият дом, нашето рождено право, нашият народ. Не можем да бъдем изтласкани от нея от нападател, който обладава куража ни. Не можем да се защитим, ако не вярваме в себе си. Бъдете силни. Помнете какво сме им подготвили. Помнете какво трябва да направим. Те ще се пречупят първи, обещавам ви. Запазете присъствие на духа. Запазете хладнокръвие.

И така, той вървеше нагоре-надолу пред строя, като поспираше от време на време да пита по нещо някой от познатите му войници. Демонстрираше на армията си своята увереност, напомняше им за куража, който знаеше, че притежават. Не си направи труда да погледне към силата, която приближаваше. Целенасочено я игнорираше. Те са нищо за нас, казваше той. Вече са победени.

Когато огромната маса беше вече едва на двеста метра от тях и тътенът стана толкова силен, че не се чуваше нищо друго, Джърл вдигна ръка да поздрави своите елфи, насочи Риск към челото на войската и зае място сред нея. Прах се вдигна в равнината, обгръщайки настъпващата армия и машините. Барабаните продължаваха своята каденца. Обсадните машини надвисваха по-близо, влачени от огромни въжета и впрягове товарни животни. Мечове и пики проблясваха в неясната светлина.

И тогава, когато врагът беше вече на сто и петдесет метра от тях, Джърл Шанара даде знак за стрелба.

Дълга редица стрелци бързо се придвижи напред и приклекнаха на коляно, за да запалят стрелите си. Дългите шест фута лъкове се вдигнаха и насочиха към небето, тетивите бяха изпънати силно и после пуснати. Стрелите полетяха към центъра на Северната армия и се приземиха в тревите, които елфите бяха напоили с масло под прикритието на мрака предната нощ, когато разбраха, че атаката приближава. Навсякъде се появиха пламъци, заизвиваха се в изпълнения с прах въздух и лумнаха към небето сред гъстите редици на врага. Огънят се устреми по пялото протежение на армията и маршът на северняците се забави и разкъса, когато се разнесоха виковете на изплашени мъже и цвиленето на коне.

Но враговете им нито отстъпиха, нито се разбягаха. Вместо това първите редици се втурнаха напред, за да се отдалечат от смъртоносните пламъци. Гномите стрелци пускаха залп слез залп, но лъковете им не бяха дълги като елфическите и стрелите не достигнаха целта си. Пешаците се устремиха напред с гневен вой, нетърпеливи да се приближат до врага, който ги бе изненадал. Те бяха почти хиляда на брой, но повечето бяха гноми, зле дисциплинирани и импулсивни. Устремът им секна, когато попаднаха в очакващите ги капани.