Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Той язди цял ден, като наблюдаваше краля, изучаваше резките очертания на челюстта и врата му, неубедителните усмивки и привидната му увереност. Войната, която се водеше в душата на Джърл, бе очевидна. Той се бореше да приеме казаното, но не успяваше. Беше смел и решителен, затова щеше да влезе в битката с меча и да се изправи пред Господаря на Магията, както се очакваше от него. Но тогава липсата му на вяра щеше да излезе на повърхността, съмненията щяха да го предадат и той щеше да умре. Това беше ужасна неизбежност. Имаше нужда от друг, по-силен глас от неговия. Бремен си пожела Тей Трифънйъд да бе все още жив. Той беше много близък с Джърл Шанара и щеше да открие начин да стигне до него, да го убеди, да разчупи неверието и съмненията му. Тей щеше да застане заедно с краля срещу Господаря на Магията, точно както и Бремен възнамеряваше да постъпи. Но нямаше да е същото.

Само че Тей си беше отишъл, затова гласът и нужната сила трябваше да дойде от някой друг.

А трябваше да мисли и за Аланон. От време на време старецът хвърляше поглед към момчето. То все още беше резервирано, но вече не отказваше да говори. Донякъде Прейа Старли имаше заслуга за това. Момчето беше запленено от нея и слушаше съветите й. След време започна да се отпуска. Узнаха, че всички от семейството му били избити при нахлуването на Северната армия. Успяло да избяга, защото било на друго място в началото на атаката и се скрило по време на разгара й. Станало свидетел на изумителни зверства, но не искаше се впуска в подробности. Бремен не настоя. Достатъчно беше, че детето бе оцеляло.

Но не можеше да пропъди мисълта за видението на Галафил. Какво значеше то — той, застанал заедно с момчето на ръба на Адския рог в присъствието на сянката на Галафил, ярките, неспокойни призрачни силуети на мъртвите, извиващи се над водния въртоп; мракът, изпълнен с крясъци, а странните очи на детето — приковани в него, взрени. Взрени в какво? Друидът не можеше да разбере. А и първо на първо, какво правеше момчето там — в Долината на шистите, при водите на Адския рог, при призоваването на мъртвите, където не можеше да пристъпи никой, където смееше да отиде само той?

Това видение го преследваше. Странно, но той се боеше за Аланон. Опитваше се да го защити. Откри, че се е привързал към момчето по начин, който не можеше да обясни. Може би защото и двамата бяха самотни. Нямаха семейство, народ, нито дом. Не принадлежаха на никое място. Като че ли бяха жертви на някаква изолация, това беше безспорно. Но тя беше по-скоро мисловна нагласа, отколкото житейски факт, и точно затова не подлежеше на промяна. Това, че Бремен беше друид, го отделяше от останалите по начин, който не можеше да превъзмогне, дори и да пожелаеше. Но момчето също беше дистанцирано от другите — отчасти заради явната му дарба да вниква в мислите на хората, талант, който малцина ценяха — и от друга страна заради изключително развитата му сетивност, която граничеше едва ли не с ясновидство. Странните очи бяха огледало на остър ум и интелигентност, но не разкриваха скритите му дарби. Той гледаше сякаш направо през теб и всъщност беше точно така. Способността на Аланон да разкрива хорската същност беше плашеща.

Какво трябваше да прави Бремен с това момче? Какво да стори? Това бе ден на дилеми и въпроси без отговори и старецът носеше тяхното дразнещо бреме със стоическо мълчание, докато продължаваше да язди на изток. Разрешението и на двете загадки, предположи той, щеше да дойде съвсем скоро.

Когато пристигнаха в долината Рен, Джърл Шанара остави спътниците си и заедно с Прейа тръгна да прегледа защитните позиции на войската и да обяви пристигането си на своите елфи-преследвачи. Навсякъде го приветстваха горещо. Усмихваше се, махаше с ръка и говореше на хората си, че всичко върви добре и не след дълго ще поднесат няколко изненади на северняците.

После препусна надолу през долината, за да огледа вражеския лагер. Този път си взе водач, тъй като из полето вече бяха заложени капани, много от тях новосъздадени, и той не искаше да попадне по погрешка в тях. Прейа остана с него, кралица, така близка на войните, както и самият крал. И двамата не продумваха, докато водачът ги превеждаше през затревените хълмчета, по широките възвишения и през ширналото се, изгоряло от слънцето поле, а после нагоре към скалите, които пазеха десния им фланг, до мястото, откъдето щеше да им се открие изглед към цялата долина. Там имаше малък лагер на съгледвачи и бързоходци, които стояха на стража. Той ги поздрави, после отиде до ръба на скалите, за да погледне.