Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Нещо те тревожи — обяви тя, задържайки погледа му. — Защо не ми кажеш какво е?

Защо наистина? Той се усмихна напук на себе си. Тя го познаваше твърде добре, за да я заблуди. Но все пак още не можеше да говори за съмненията си. Защото имаше нещо, което трябваше да разреши сам. И никой не бе способен да му помогне в това. Не можеше да й каже сега, не и преди да е намерил твърда почва под краката си.

— Не ми стигат думите да го обясня — каза накрая той. — Все още го обмислям. Потърпи малко.

— Може би ще помогне, ако се опиташ да го обясниш на мен.

Той кимна. Погледът му проникна през красотата на лицето й и интелигентните, ясни канелени очи до топлината и грижата в душата й. Усещането му към нея се беше променило през последните дни. Дистанцията, която винаги бе пазил помежду им, изчезна. Сега бяха така неразривно свързани, че беше убеден, че каквото и да се случи с единия от тях, то ще сполети и другия, дори и да беше самата смърт.

— Дай ми малко време — помоли той нежно. — И тогава ще поговорим.

Тя посегна към ръката му, задържа я за миг и каза:

— Обичам те.

Следобед навлязоха в Рен, а той все още не беше казал какво го тревожи и тя продължаваше да чака. Денят беше ясен и топъл, във въздуха се усещаше сладката миризма на влажни листа и треви, гората около тях беше избуяла от излелите се през последните две седмици дъждове. Облаците окончателно се бяха разнесли, но земята бе все още мека и пътят, по който яздеха елфите, бе мочурлив. През целия ден идваха съобщения от по-голямата част на армията, която вече бе устроила защитната си линия в началото на долината. Северняците продължаваха да се приближават бавно през Стрелехайм от север и от юг. Подразделенията им се движеха с различна скорост, в зависимост от големината и подвижността си — пешаци, ездачи и обоз. Армията на Господаря на Магията беше огромна и нарастваше все повече. Тя вече бе изпълнила началото на долината докъдето поглед стигаше. Врагът превъзхождаше елфите в съотношение поне четири към едно и разликата щеше да нараства с пристигането на следващите военни части. Вестоносците съобщаваха новините с умерен, спокоен тон, внимателно избягвайки емоциите, но Джърл Шанара се бе научил да разчита скритото в малките нюанси на интонацията и паузите и успя да долови наченките на страха.

Знаеше, че трябва да стори нещо, за да го възпре. И трябваше да го стори бързо.

Изгледите бяха доста мрачни. Конници бяха изпратени на изток при джуджетата, за да молят за помощ, но изходите от долината бяха блокирани от патрули на северняците. Щяха да минат дни, преди пратениците да успеят да си пробият път през тях. Междувременно елфите бяха съвсем сами. Нямаше кой да им се притече на помощ. Тролите бяха покорени, армиите им служеха на Господаря на Магията. Гномите си бяха дезорганизирани и в най-добрите времена и не питаеха никаква любов към елфите, така или иначе. Хората се бяха оттеглили в изолираните си градове-държави и не притежаваха никаква организирана бойна сила. Оставаха само джуджетата, ако бяха оцелели. Все още нямаше никаква вест дали Рейбър и армията му са се спасили от нападението на северняците.

Така че сериозни основания за страх имаше, мислеше си Джърл, докато излизаше от гората към западния вход на Рен, заедно със своите спътници, съветници и три бойни дружини. Основания имаше, но в този случай не биваше да се позволява на основанията да надделеят.

Какво трябваше да направи, за да ги преодолее?

Бремен, който яздеше няколко ярда по-назад заедно с Аланон, сред кралските съветници и офицерите на елфическата армия, се главоболеше със същия въпрос. Но не страхът на елфите го тревожеше, а страхът на техния крал. Защото, макар че Джърл Шанара никога нямаше да го признае, дори и да го осъзнаваше, той беше изплашен. Страхът му не беше очевиден, дори за него, но въпреки всичко беше там. Неуловимо и коварно пропълзяваше в ъгълчетата на съзнанието му и чакаше своя шанс. Бремен го беше усетил предния ден, когато му разкри каква е мощта на меча. Страхът беше там — току под повърхността на погледа му, в дълбините на неговото объркване и несигурност, там, където щеше бързо да нарасне и накрая да доведе до гибелта му. Въпреки усилията на стареца и увереността му в способностите на талисмана, кралят не му повярва. Искаше, но не можа. Щеше да се опита да намери начин, разбира се, но нямаше гаранция, че ще успее. А това бе нещо, което Бремен не беше обмислил на фона на всичко случило се. Сега трябваше да го стори. Трябваше да оправи нещата.