Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Гласът му заглъхна до шепот. Навън дъждът продължаваше да се сипе в тиха, неспирна каденца, като обгръщаше гората в сребристо, блещукащо сияние. Здрачът вече беше паднал и денят се бе оттеглил на запад заедно със слънцето. Арборлон беше тих и влажен под заслона на гората, град, който бавно се измъква от оковите на кошмара. В кабинета беше тихо, тиха беше и лятната къща, сякаш в целия свят бяха останали само двамата мъже, застанали един срещу друг в светлината на свещите.

— Защо не искаш никой да узнае за тази тайна освен мен? — попита тихо Джърл.

Старецът се усмихна тъжно и отвърна:

— Ти самият можеш да си отговориш на този въпрос, ако поискаш, кралю на елфите. Никой не трябва да знае, защото никой не би повярвал. Ако твоите съмнения относно възможностите на меча са толкова големи, помисли си какви биха били съмненията на твоите хора. Дори може би и на Прейа. Силата на меча е в истината. Кой би повярвал, че такова просто нещо може да вземе надмощие над Господаря на Магията.

Кой наистина, помисли си кралят.

— Ти сам го каза. Мечът е оръжие в битка. — Усмивката се превърна в изнурена въздишка. — Нека елфите вярват, че е така. Покажи им меча, който носиш, завещаното за теб оръжие и им кажи само, че той ще им служи добре. Те нямат нужда от нищо повече.

Джърл кимна мълчаливо. Да, помисли си той, нямат нужда. Вярата е най-силна, когато не е усложнена от основания.

И в този тъжен момент на отчаяние, на колебания и страх, на неохотно примирение с договор, който нито можеше да приеме, нито да отхвърли, той закопня и за него да стане толкова лесно да повярва.

В ранния следобед на следващия ден Джърл се приближаваше към долината Рен и сблъсъка, който съдбата му беше отредила. Потегли на път малко след зазоряване в компанията на Прейа, Бремен, няколко от съветниците и офицерите си. С тях пътуваха и три групи елфи-преследвачи — два отряда пехотинци и един ездачи. Четири дружини бяха заели позиции в долината и още две щяха да ги последват на другия ден. В тила бяха останали членовете на елфическия Върховен съвет под водачеството на Първия министър Врий Иридън, три дружини в резерв, гражданите на столицата и бежанци от цялата страна, уплашени от предстоящата битка. В тила останаха и всички спорове и дебати относно посоката на действие и политическата мъдрост. Шансовете и времето им беше оскъдно, а това как щяха да се възползват от тях се определяше най-вече от армията, която приближаваше. Кралят на елфите не каза на никого за разговора си с друида. Реши да не прави публично изявление относно меча, който му бе поверен. Сподели за него единствено с Прейа, и то само, че това е оръжие, срещу което Господаря на Магията не може да устои. Стомахът му се преобърна, а лицето му пламна при тези думи, защото неговата собствена вяра бе съвсем крехка. Той се суетеше като куче около кокала си с мисълта, че истината би могла да бъде оръжие в битка. Докато яздеше на изток, превърташе безкрайно разговора със стареца в ума си. Беше потънал така дълбоко в мислите си, че на няколко пъти не отговори на въпросите на Прейа, която яздеше до него. Джърл беше в пълно въоръжение, готов за битка. Препасан на гърба му, мечът беше толкова лек в сравнение с металната ризница, сякаш беше от хартия. По време на пътуването кралят често мислеше за усещането от оръжието, за тежестта му — толкова ефимерна, както и за странното му предназначение. Все още не можеше да се хване за това като за реална възможност, нито да го приеме за действителност. Така бе устроен умът му. Реално беше онова, което можеше да види или пипне. Всичко останало бяха просто думи.

Не разкри тези си съмнения пред Бремен. Запази усмивката на лицето си, когато старецът се приближи. Изглеждаше уверен, правеше го не само заради себе си, но и заради народа си. Армията щеше да изгуби доверие в него. Ако кралят изглежда сигурен в себе си, и те ще бъдат такива. Той знаеше, че битки се печелят и само с това. Тази армия, както и цялата нация сега бяха под негово командване — за добро или за зло. Онова, което ги очакваше, щеше да бъде за тях невиждано досега изпитание. И затова той възнамеряваше да изиграе ролята си.

— Не си продумвал от часове — обади се Прейа, като изчака да я погледне, преди да му заговори, за да се увери, че я чува.

— Така ли? — отвърна той. Почти се изненада да я види до себе си, толкова беше погълнат от вътрешния си дебат. Тя яздеше жилав бял кон на сиви петна, наречен Въглен. Въпросът за нейното идване изобщо не беше повдиган, разбира се. Осиновените им деца бяха останали в тила под чужди грижи. Подобно на Джърл, и Прейа беше родена за битки.