Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Прекоси клисурите и дефилетата, които водеха към Долината на шистите и няколко часа преди зазоряване стигна целта си. Постоя малко на склона над долината и се загледа надолу към Адския рог. Езерото беше спокойно и гладко като стъкло и отразяваше обсипаното със звезди небе. Взря се в огледалото на тихите води и се замисли за тайните, които то криеше. Дали щеше да успее да отключи поне частица от тях? Дали щеше да намери начин да открие поне една или две, тези, които да му дадат шанс да проведе успешно борбата си? Там, в дълбините на езерото, чакаха отговорите — съкровища, натрупани и пазени от духовете на мъртвите. Може би защото това беше всичко, останало им от живота, който бяха напуснали, може би защото в смъртта имаш твърде малко неща, които можеш да наречеш свои.

После той седна сред скупчените камъни и продължи да се взира в езерото и да размишлява за неговите тайни. Какво ли е животът ти да е свършил и ти да си се превърнал само в дух? Какво ли е да живееш във водите на Адския рог? Дали и в смъртта се чувстваш така, както и приживе? Дали отнасяш там всичките си спомени? Дали изпитваш същите копнежи и нужди? Има ли някакъв смисъл в съществуването ти, когато си се лишил от тленното си тяло?

Толкова много неизвестни. Но той беше стар и тези тайни скоро щяха да му бъдат разкрити.

Час преди зазоряване извади меча и тръгна надолу към долината. Подбираше внимателно пътя си през късовете обсидиан, внимаваше къде стъпва и се опитваше да не мисли за онова, което лежеше пред него. Успокои се, като се отдръпна дълбоко в себе си, докато вървеше, събирайки мислите си и концентрирайки се върху целите си. Нощта беше спокойна и тиха, но той вече усещаше как нещо под земята кипи. Спусна се по склона на долината, стигна до ръба на Адския рог и спря. Постоя така за момент, без да помръдва. В него започна да се прокрадва несигурност. Толкова много неща зависеха от това, което предстоеше да се случи, а той почти не знаеше какво трябва да направи.

Сложи меча до себе си, до самата вода и се изправи. Сега нищо не можеше да стори за него. Времето течеше.

Започна да изрича заклинанията и да прави магическите жестове, за да призове духовете на мъртвите. Пробиваше си път към тях с мрачна решителност, като успя да блокира, доколкото можа, съмненията и колебанията си, и опита да прогони страха си. Почувства как земята се затресе и водите на езерото се развълнуваха в отговор на усилията му. Небето притъмня, сякаш закрито от облаци, и звездите изчезнаха. Водата закипя и засъска, гласовете на мъртвите започнаха да се издигат до шепот, който бързо се извиси в стонове и писъци. Бремен усети как изведнъж решителността му нараства, сякаш така издигаше щит пред онова, което мъртвите можеха да му причинят. Почувства, че става твърд и непоколебим, открит само за собствените си бързо прелитащи мисли. Приключи с призоваването, взе меча отново и отстъпи назад. Езерото бурно кипеше, струи летяха във всички посоки, гласовете се бяха издигнали във влудяваща какофония. Друидът стоеше като закован и чакаше онова, което щеше да се случи. Беше затворен в долината, откъснат от живите, сам с мъртвите. Ако нещо се объркаше, нямаше кой да му помогне. Ако се провалеше, никой нямаше да го потърси. Всичко щеше да се стовари само на неговите плещи.

Тогава езерото изригна като вулкан. Гейзерът се издигна право нагоре, огромен, черен воден стълб. Очите на Бремен се разшириха. Такова нещо не се бе случвало никога. Стълбът се устреми към небето, а водата нито започна да пада надолу, нито се разпръсна. Всичко наоколо се изпълни с призрачните, потрепващи силуети на духовете. Те се появяваха на рояци и изникваха не от самото езеро, а от водния стълб, изхвърлени от кипящото му тяло. Плуваха из въздуха като че все още бяха във водата, малките им фигури се вихреха в искрящ калейдоскоп на фона на нощното небе. Въртяха се и пищяха, гласовете им бяха остри и изпълнени с болка, сякаш единственото им желание беше да бъдат открити точно в този миг.

От центъра на водната колона се разнесоха отривисти, бумтящи звуци и Бремен се отдръпна неволно, земята под краката му отекна от тътена. Помисли си, че някак е прекалил. Беше сбъркал в нещо. Но вече бе твърде късно да оправи нещата, дори и да знаеше как, беше твърде късно и за бягство.

В ръцете му вграденият в дръжката на меча Ейлт Друин започна да сияе.

Бремен потрепна, сякаш се бе изгорил. По дяволите!

Тогава водната колона се раздели на две, точно през средата като че разцепена от мълния. От вътрешността й заискри толкова ярка светлина, че Бремен трябваше да закрие очите си. Той понечи да се защити като вдигна меча пред себе си. Светлината лумна и започнаха да се появяват редица мрачни силуети. Те се материализираха един по един — обвити в робите си и закачулени, черни като нощта, сякаш димящи от вътрешна енергия.