Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Бремен стигна до центъра на селището и спря. Сякаш тук не се бе водила битка; виждаха се само няколко пръснати оръжия. Много от мъртъвците изглеждаха като поразени в съня си. Колко ли от близките и приятелите на Кинсън бяха сред тях? Той тъжно поклати глава. Предположи, че атаката се е състояла преди два дни. Северната армия се бе спуснала от Източната земя и се придвижваше на запад над Езерото на дъгата към елфите. А Варфлийт бе имал нещастието да лежи на пътя и.

Сигурно всички южняшки селища оттук до Стрелехайм са сполетени от същата съдба, помисли си той с отчаяние. Огромна празнина се загнезди в гърдите му. Нямаше думи, способни да изразят чувствата му.

Той прихвана черната си роба, нагласи меча по-високо на гърба си и тръгна през селището, като се опитваше да не поглежда към последиците от клането. Почти го беше прекосил, когато усети движение. Друг би го пропуснал, но той беше друид — не гледаше с очите, а със съзнанието си.

Нещо живо се криеше сред развалините.

Бремен свърна наляво, като се движеше предпазливо. Вече бе разстелил защитната мрежа на магията над себе си. Не се чувстваше заплашен, но се беше научил, че трябва да се внимава при всякакви обстоятелства. Мина през няколко разрушени домове към една срутена барака. Там, точно до разбития вход се беше свила малка фигура.

Бремен спря внезапно. Там имаше момче, на не повече от дванадесет години, дрехите му бяха разкъсани и изцапани, а лицето и ръцете му — покрити с пепел и мръсотия. То се притисна назад към сенките, сякаш искаше да се скрие в земята. Държеше нож в едната си ръка и го бе вдигнало пред себе си. Провисналата, тъмна коса се спускаше до раменете му и се беше разпиляла по тясното му лице.

— Излез, момче — каза меко старецът. — Всичко е наред.

Момчето дори не помръдна.

— Тук няма никой освен нас двамата. Който и да е сторил това, вече си е отишъл. Излез сега.

Момчето остана на мястото си.

Бремен се загледа в далечината, привлечен от внезапния проблясък на падаща звезда. Пое си дълбоко дъх. Не биваше да се бави, нито можеше да помогне някак на момчето. Само си губеше времето.

— Аз си тръгвам — каза той уморено. — Ти също трябва да го направиш. Тези хора тук са мъртви. Отиди до някое от селищата на юг и потърси помощ. Желая ти успех.

Той се обърна и започна да се отдалечава. Мнозина щяха да останат бездомни и съсипани, докато всичко това свърши. Тази мисъл беше ужасно тягостна. Той отново поклати глава. Измина стотина ярда и внезапно спря. Обърна се и видя момчето — беше прилепило гръб към стената с нож в ръката и го гледаше.

Бремен се поколеба.

— Гладен ли си?

Посегна към торбата си и извади оттам последния къшей хляб. Момчето издаде глава напред и светлината освети лицето му. Очите му блеснаха, щом видя хляба.

Очите му…

Бремен почувства как гърлото му се свива. Той бе виждал това момче! То беше момчето от четвъртото видение на Галафил! Очите му го издадоха. Бяха така искрящи, така пронизващи като че можеха да свалят кожата ти. Беше просто дете, сираче сред тази кланица, но все пак в него имаше нещо толкова впечатляващо, така приковаващо погледа…

— Как се казваш? — попита го внимателно Бремен.

Детето не отвърна. Дори не помръдна. Друидът се поколеба и после се запъти към него. Момчето веднага се дръпна назад в сенките. Старецът спря, сложи хляба на земята, и тръгна обратно.

След петдесетина ярда отново спря. Момчето го следваше, наблюдаваше го отблизо и гризеше придобития от него хляб.

Бремен започна да му задава въпроси, но то не пожела да говори. Когато друидът се опиташе да се приближи, детето бързо отстъпваше обратно. Когато пробва да го убеди да дойде по-близо, то сякаш не му обърна никакво внимание.

Накрая старецът продължи по пътя си. Не знаеше какво да стори за момчето. Не искаше да го взима със себе си, но видението на Галафил го навеждаше на мисълта, че има някаква връзка между тях. Може би ако беше достатъчно търпелив, щеше да разбере каква е тя. Щом слънцето изгря, той се насочи отново на север и прекоси обратно Мирмидон. Вървя така до залез, като следваше подножията на Драконовите зъби. Когато реши да спре, за да си устрои лагер, видя момчето. Седеше точно до полянката, на която бе решил да се установи, скрито сред сенките на дърветата, и го наблюдаваше. Бремен нямаше никаква храна, но му остави чаша с ейл. Заспа и се събуди към полунощ, за да продължи пътя си. Момчето спеше до него. Станаха заедно и продължиха на запад.