Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Той отново поклати угрижен глава. Елфите бяха останали без съюзници, без магия, без друиди и без някакъв реален шанс да победят в тази война — въпреки всякакви видения, пророчества и смели надежди.

Пак сведе поглед към картите, като внимателно оглеждаше топографията на Рен и околностите, сякаш разрешението на проблема лежеше там и той някак го беше пропуснал. Не беше много далеч времето, когато не би си позволил да направи толкова откровена оценка на ситуацията. Тогава не би признал, че може да загуби битка срещу по-силен враг. Колко много се беше променил. Беше загубил Тей Трифънйъд и целия кралски род, малко оставаше да загуби и Прейа, стана крал на елфите при съвсем не идеални обстоятелства. Всичко това го бе накарало да проумее, че преценката му за самия него е някак несъвършена и сега гледаше на нещата с други очи. Не че беше изгубил храбростта си, просто разсъждаваше трезво. Може би това означава да пораснеш, помисли си той. Това беше ритуалът, който трябва да преминеш, за да оставиш юношеството зад гърба си.

Усети, че разглежда белезите по ръцете си. Самите те приличаха на малки карти, които бележеха пътя на живота му. Войн по рождение, сега крал на елфите, той беше изминал много път за кратко време и белезите разказваха по-красноречиво от всякакви думи за цената, която беше платил за своето пътуване. Колко ли още белези щеше да получи от битката си с Господаря на Магията? Беше ли достатъчно силен за този сблъсък? Беше ли достатъчно силен, за да оцелее? В тази битка щеше да се реши не само неговата съдба, но и съдбата на целия му народ. Колко силен трябваше да бъде за това?

Вратите към терасата се отвориха с трясък и се удариха в стената от силата на вятъра, а завесите им се развяха силно. Джърл посегна към меча си, когато две увити в черни роби фигури, прогизнали от дъжда, решително нахлуха в стаята. Картите се разпиляха по пода, фенерите примигнаха и изгаснаха.

— Не вади меча, кралю на елфите — нареди единият от натрапниците, а втората, по-дребна фигура, се обърна да затвори вратите след тях, като възпря вятъра и дъжда.

В стаята отново стана тихо. От новодошлите се стичаше вода, която образуваше локвички по каменния под. Кралят се приведе предпазливо, мечът му бе наполовина изваден от ножницата, високата му фигура бе присвита и готова за реакция.

— Кои сте вие? — извика той.

По-високият от двамата отметна качулката и откри лицето си на сивата, несигурна светлина. Джърл Шанара си пое дълбоко дъх. Това беше друидът Бремен.

— Вече се бях отказал да те чакам — шепнешком му каза той, отдал се на емоциите. — Всички се бяхме отказали.

Старецът се усмихна с горчивина.

— Имали сте причина за това. Отне ми много време да стигна до теб, почти толкова, колкото ми беше нужно да разбера, че ти си този, когото търся. — Посегна под прогизналата си роба и извади дълъг, тесен вързоп от тъмно платно. — Нося ти нещо.

Джърл Шанара кимна.

— Да, зная. — Той пъхна меча си отново в ножницата.

В очите на друида личеше изненада. Той погледна към спътника си.

— Аланон.

Момчето отметна качулката и откри лицето си. Тъмните му очи изгаряха краля на елфите, но гладкото му, ъгловато лице не изразяваше нищо.

— Свали наметалото си и чакай отвън до вратата. Помоли никой да не влиза, докато не свършим разговора. Кажи им, че кралят е наредил така.

Момчето кимна, смъкна наметалото от раменете си, сложи го на една закачалка, промъкна се през вратата и изчезна.

Бремен и Джърл Шанара останаха сами в кабинета, картите все още стояха разпилени по пода около тях. Те се вгледаха един в друг.

— Много време мина, Джърл.

Кралят въздъхна.

— Предполагам, че е така. Пет години? А може би повече?

— Достатъчно дълго, за да забравя чертите на лицето ти. Или просто си поостарял, като всички нас. — Усмивката се появи и бързо изчезна в настъпилия полумрак. — Кажи ми какво знаеш за моето идване.

Джърл изостави заплашителната поза. Гледаше как другият сваля наметалото си и го изтръсква изморено настрана.

— Казаха ми, че ще ми донесеш меч, изкован с магия, който аз ще трябва да нося в битката срещу Господаря на Магията. — Той се поколеба. — Вярно ли е? Наистина ли носиш такова оръжие?

Старецът кимна.

— Наистина. — Той взе вързопа и го сложи внимателно на масата. — Но не бях сигурен, че е предназначен за теб, докато не те видях готов да се хвърлиш върху мен, с полу извадено от ножницата оръжие. В този миг разбрах, че ти си онзи, за когото е предназначен мечът. Преди няколко седмици при Адския рог ми бе явено видение, в което ти държеше меча, но тогава не успях да те разпозная. Тей Трифънйъд каза ли ти за това?