Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Чуй ме, Бремен, последния от Паранор, и аз ще ти кажа какво да направиш. Чуй ме.

И Бремен, напълно в плен на думите на привидението, го стори.

Когато всичко свърши и сянката на Галафил изчезна, когато водите на Адския рог отново станаха спокойни и гладки, а от изток зората започна да пълзи в сребърно и златно, старецът тръгна към склона на Долината на шистите и там поспа известно време сред хаоса на черните камъни. Слънцето изгря и денят дойде, а друидът все още не се събуждаше. Спеше дълбоко и сънуваше, гласовете на мъртвите му шепнеха думи, които не можеше да разбере. Стана по залез, все още обладан от сънищата, от неспособността му да разгадае значението им и обзет от страх, че те крият от него тайните, необходими за оцеляването на расите. Седеше на жегата, под настъпващите сенки на спускащия се здрач. Извади остатъците от хляба от торбата си и изяде половината притихнал, взрян в планината, във високите, странни формации на Драконовите зъби, където облаците се разкъсваха в назъбените върхове по пътя си на изток, към равнината. Отпи от почти празния мях с ейл и се замисли за онова, което беше научил.

За тайната на меча.

За същината на неговата магия.

После стана и се запъти обратно към подножието на планината, където бе оставил коня си предната нощ. Но конят го нямаше. Някой го бе откраднал.

Следите на крадеца личаха ясно в прахоляка. Бяха само на един човек, приближаваха се и после се връщаха обратно, а до тях се виждаха и следи от подкови. Той не се замисли много по въпроса, а започна да се спуска на запад, тъй като не желаеше да забавя пътуването си повече. Чакаха го поне четири дни път пеша и даже повече, ако се наложеше да избегне Северната армия, което сигурно щеше да се случи. Но нищо не можеше да се направи. Може би по пътя щеше да намери друг кон.

Нощта напредваше и луната изгря, отново пълна. Светеше ярко, мимолетните сенки на облаците ставаха сияйни, когато преминаваха през нея в тихата си процесия. Той вървеше с постоянно темпо, следвайки сребърната нишка на Мирмидон, която лъкатушеше по пътя си на запад. Придържаше се към сянката на Драконовите зъби, където лунната светлина нямаше да го осветява. Докато вървеше, обмисляше възможностите отново и отново. Галафил пак му се яви и му говори. Духовете на мъртвите отново преминаха пред него, печални и безгласни призраци. Ръцете им се протягаха към дръжката на меча, свеждаха се към изображението на Ейлт Друин, докосваха го за миг и се отдръпваха.

Предаваха истините, които бяха открили в живота си. Насищаха острието с тяхната мощ.

Упълномощаваха го.

Бремен вдъхна дълбоко от нощния въздух. Дали сега разбираше напълно силата на талисмана? Така смяташе и въпреки това, тази магия му изглеждаше твърде нищожна, за да влезе в битка срещу толкова могъщ враг. Как щеше да убеди онзи, който щеше да носи меча, че тя е достатъчна, за да постигне надмощие? Колко от наученото трябваше да му разкрие? Ако кажеше твърде малко, рискуваше войнът да го пренебрегне. Ако кажеше твърде много, можеше да го загуби заради страха. На, кое да заложи? Дали щеше да разбере, когато го срещне? Това колебание го караше да губи посоката си. Толкова много зависеше от това оръжие, а само на него се падаше тежката задача да реши как да бъде използвано.

Само на него, защото той бе поел това бреме и жребият вече бе хвърлен.

Нощта напредваше, Бремен стигна до мястото, където един ръкав на реката се отклоняваше на юг през Рун. Вятърът духаше от югозапад и носеше миризма на смърт. Друидът леко се сепна, когато вонята достигна обонянието му. Под Мирмидон бе имало клане и то голямо. Той се поколеба какво да направи, после тръгна към едно място, където реката се стесняваше, и я прекоси. Надолу лежеше Варфлийт, селището, където бе вербувал Кинсън преди години. Смрадта се носеше оттам.

Той пристигна в града няколко часа преди зазоряване. Нощта беше тиха, черната й плащаница покриваше всичко. Миризмата започна да става по-силна и той веднага разбра какво се е случило. Към небето като бавно къдреща се сива панделка на лунната светлина се издигаше дим. Искряха червени въглени. Греди стърчаха от земята като копия. Варфлийт бе изгорен до основи, а всичките му жители избити или отвлечени в плен. Хиляди хора. Старецът поклати безнадеждно глава, щом тръгна по тихите, пусти улици. Сградите бяха срутени и плячкосани. На всяка крачка лежаха трупове на хора и животни, натрупани на гротескни, безразборни купчини сред развалините. Той вървеше сред разрухата и се изумяваше на зверството. Кракът му попадна на трупа на старец — очите му бяха отворени и се взираха безжизнено. Плъх изскочи изпод тялото и се втурна нанякъде.