Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Бремен се свлече на коляно, неспособен да се задържи повече на краката си пред лицето на случващото се. Все още се опитваше да закрие очите си и в същото време да гледа. Една след друга фигурите в черни роби започнаха да се приближават и сега Бремен ги разпозна. Това бяха духове на друидите, сенките на онези, които вече не бяха сред живите, на всички съществували някога, по-многочислени в смъртта, отколкото в живота, призраци, лишени от плът, но въпреки това все още излъчващи ужасяващото си присъствие. Старецът неволно се сви от страх пред тях, толкова много идваха наведнъж, а прииждаха и други, сякаш безкрайна редица, носеща се във въздуха пред него, изникваха от въртопа на езерото, неумолими и мрачни.

Сега ги чу да говорят, чу ги да го викат. Гласовете им се издигаха над тези на по-малките привидения, които кръжаха около тях, изричаха името му отново и отново. Бремен, Бремен. Най-отпред беше Галафил, неговият глас беше най-силен. Бремен, Бремен. Старецът отчаяно искаше да избяга, би дал всичко, за да може да го направи. Куражът му се стопи и решителността му изчезна. Привиденията се приближаваха към него и той вече почти усещаше докосването на призрачните им ръце по тялото си. Започна да го обзема лудост. Те продължаваха да прииждат, огромни силуети си проправяха път през тъмнината. Безлики привидения, духове от миналото. Той откри, че не може да спре да трепери, нито да се накара да мисли. Искаше да изкрещи отчаянието си.

И тогава се озоваха пред него, начело с Галафил. Бремен прикри безпомощно глава в гънката на ръката си.

Вдигни нагоре меча.

Той се подчини и вдигна оръжието пред себе си като защитен талисман. Галафил протегна ръка и пръстите му докоснаха Ейлт Друин. Емблемата в миг засия. Галафил се обърна и следващият друид се приближи, докосна я и също се отдалечи. И така един по един духовете преминаваха пред стареца и докосваха меча. Прокарваха пръсти по изображението на Ейлт Друин и отминаваха. Отново и отново емблемата ярко заискряваше в отговор. Иззад заслона на ръката си, Бремен наблюдаваше случващото се. Може би му предаваха благословията си, одобрението си. Но старецът знаеше, че има и нещо повече, нещо по-мрачно, по-жестоко. При този допир частица от мъртвите се преливаше в меча. Усещаше го.

Затова беше дошъл. Не можеше да има съмнение. Точно това беше търсил. Макар че дори сега, в момента на случването му, той не успяваше да разгадае неговия смисъл.

Седеше коленичил на ръба на Адския рог, в мрака, сред пръските вода, изумен и объркан, вслушваше се в стоновете на мъртвите, гледаше ги как преминават и се чудеше какво всъщност става. Най-после всички друиди се изредиха пред него, докоснаха Ейлт Друин и отминаха. Най-после беше сам, превит в мрака. Гласовете на духовете вече заглъхваха и в последвалата тишина той можеше да чуе собственото си хрипливо дишане. Пот бе обляла тялото му и лъщеше по лицето му. Ръката, с която държеше меча, се беше схванала, но той не можеше да се накара да я отдръпне. Чакаше, знаеше, че не е дошъл краят.

Бремен.

Името му — изречено от познат глас. Той вдигна предпазливо глава. Сенките на друидите бяха изчезнали. Водната колона — също. Беше останало само езерото и мракът на нощта, а точно пред него — сянката на Галафил. Привидението го изчака търпеливо да се изправи и да притисне меча до тялото си, сякаш за да почерпи сила от него. По лицето на Бремен имаше сълзи и той не можеше да разбере откъде се бяха появили. Това неговите сълзи ли бяха? Опита се да проговори, но не успя.

Вместо него заговори сянката:

Чуй ме. Мечът получи своята мощ. Отнеси го на онзи, който ще се сражава с него. Ще го намериш на запад. Ще разбереш. Сега оръжието е негово.

Гласът на Бремен започна да търси думи, които така и на намираше. Привидението вдигна ръка към него.

Питай.

Умът на стареца се проясни и думите му излязоха резки и пълни с почуда.

— Какво направихте?

Направихме каквото можахме. Нашият живот е минало. Учението ни беше загубено. Магията ни бе разпиляна и изчезна с времето. Остана само нашата истина, всичко което притежавахме в живота си, в ученията си, в магията си. Тя поразява със смъртоносна сила.

Истина? Бремен се взираше в него объркан. В какво се криеше силата на меча? Що за магия носеше истината? Всички друиди преминаха пред него, докоснаха острието, накараха го да сияе… заради това?

Сянката на Галафил отново вдигна ръка, жест, тъй повелителен, че въпросите на Бремен заседнаха в гърлото му. Черната фигура пред него изличи за миг всичко наоколо, остана само тя с вдигната ръка, а светът потъна в тишина.