Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Времето се изнизваше и слънцето започна да прониква през мъглата. Шумовете от отдалечаващата се армия започнаха да заглъхват с придвижването й на запад и Бремен се поуспокои. Сега виждаше равнината доста по-ясно — пресъхналата, ширнала се надалече гола земя и прогорените от слънцето треви, прашните дири, провлекли се от Анар до Рун, прокарани от северняците, оставили след себе си купчини боклуци и усещане за опасност. Той яздеше през отпадъците, през наслоения чакъл, бележещ преминаването на армията, и размишляваше за грозотата и безсмислието на войната. Носеше меча на Ърпрокс Скрел препасан на гърба си. След заминаването на Кинсън този товар се падаше на него. Докато яздеше, усещаше натиска му, който постоянно му напомняше за предизвикателството, пред което беше изправен. Чудеше се на собствената си самонадеяност да поеме такава отговорност. Толкова по-лесно щеше да е, ако не го бе правил. Нямаше някаква конкретна причина точно той да поеме това бреме. Никой не го бе насилвал. Никой не беше дошъл при него с тази заръка. Сам беше направил избора си и докато тази сутрин яздеше към Драконовите зъби и сблъсъка, който го чакаше там, не можеше да спре да се чуди що за извратена нужда го бе подтикнала към това.

Наближаваше пладне, а той не откри никаква вода в равнината, затова продължи, без да спира. Слезе от коня и го води за поводите известно време, като си сложи качулката, за да се предпази от обедната жега. Слънцето сега беше искряща бяла сфера, която прежуряше с безжалостна настойчивост. Той мислеше за чудовищността на заплахата, пред която бяха изправени народите на Четирите земи. Те изглеждаха също толкова беззащитни, колкото и земята под слънчевите лъчи. Толкова много зависеше от все още неизвестни неща — магията на меча, носителя на меча, резултата от мисиите на всеки от малката им група и съчетаването на всичко това в точното време и точното място. Начинанието изглеждаше просто абсурдно, когато се замислеше върху отделните му компоненти. Беше сякаш обречено на провал. Но погледнато в цялост, на фона на предизвикалата го огромна нужда и тяхната решителност, провалът изглеждаше немислим.

С падането на нощта той спря да лагерува в открито поле, в едно дефиле, където конят можеше да залъже глада си от малко ручейче и няколко пръснати тук-там стръкчета трева. Бремен хапна от хляба, който все още носеше със себе си, и пи от меха с ейл. Гледаше към нощното небе, разкрило му цялата си палитра от звезди, и видя, че гребенът на месечината се издига над южния хоризонт. Седна с меча в скута си и отново се замисли за неговата употреба. „Ще разбереш какво се иска“, беше казал кралят на Сребърната река. Времето течеше, а той все така стоеше умислен, нощта беше тиха и спокойна. Северната армия бе вече твърде далеч, за да може да я чуе или да види огньовете й. Тази нощ Раб принадлежеше изцяло на него и той се почувства така, сякаш бе единственият жив човек в целия свят.

Тръгна на зазоряване. Около слънцето се бяха струпали облаци, които донякъде отслабваха силата му. Под копитата на коня се вдигаха малки прашни експлозии, които после се разнасяха и разпръсваха от мекия западен вятър. Местността пред него започна да се променя, отново се появи зеленина там, където Мирмидон течеше надолу към Рун. От равното се издигаха дървета, малки горички, които стояха на стража до вирчетата и притоците на по-голямата река. Късно следобед той я прекоси по една широка плитчина и се отправи напред, към стената на Драконовите зъби. Можеше да спре там да си почине, но реши да продължи. Времето беше суров надзирател и не позволяваше никакви отсрочки.

С падането на нощта вече беше стигнал предпланините, които водеха към Долината на шистите. Слезе от коня и го завърза близо до един поток. Изяде вечерята, загледан в слънцето, което потъваше зад Рун. Мислеше за онова, което предстои. Дълга нощ, от една страна, а от друга — успех или провал. Можеше лесно да се откаже, но несигурността все още бе твърде огромна. За известно време остави мислите си да блуждаят и усети, че се опитва да събере парченца от собствения си живот, за да ги прецени. Сякаш ако го направеше, щеше да почерпи кураж от мисълта за своите способности. Беше постигнал някакъв успех в усилията си да попречи на Господаря на Магията и можеше да почерпи увереност от него. Но знаеше, че това е опасна игра и една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална, а всичко постигнато да е напразно. Замисли се колко нечестно е всичко това, но знаеше, че в цялата история на света справедливостта никога не е определяла събитията. Щом дойде полунощ, той стана и се запъти към планината. Беше облечен в черната роба на своя орден, със знака на Ейлт Друин изрисуван на гърдите. Носеше удивителния меч на Ърпрокс Скрел. Усмихна се. Мечът на Ърпрокс Скрел. Трябваше да му измисли друго име, защото той вече не принадлежеше на ковача. Но все още не се сещаше за друго, а и нямаше как да го измисли, преди да е намерил истинския му притежател и да открие предназначението му. Затова изхвърли от главата си мисълта за името на меча, вдиша дълбоко от нощния въздух, така хладен и чист тук на високото.