Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Той затвори очи и ги потърка изморено. Когато ги отвори отново, един от вражеските огньове се движеше към него. Той примигна невярващ, сигурно си бе въобразил. Но огънят се приближаваше, малка, блещукаща светлинка в безкрайния мрак на равнината. Като че плаваше. Щом се приближи, Бремен се изправи неволно, опитвайки се да реши какво да предприеме. Странно, но не чувстваше заплаха, а само любопитство.

Тогава светлината спря, придоби форма и той видя, че я носи малко момче. Лицето на детето беше спокойно и ясните му сини очи го гледаха любопитно. Усмихна се за поздрав, щом приближи, като държеше факлата високо. Бремен отново примигна. Не беше виждал такава светлина преди. Тя гореше без пламък, искреше от капсула от стъкло и метал, сякаш излъчвана от миниатюрна звезда.

— Привет, Бремен — каза ведро момчето.

— Привет — отвърна старецът.

— Изглеждаш изморен. Явно пътуването те е изтощило. Но ти постигна много, така че вероятно жертвата си е струвала. — Сините очи искряха. — Аз съм кралят на Сребърната река. Чувал ли си за мен?

Бремен кимна. Беше чувал за това създание от вълшебния свят, последното от вида си, същество, за което се говореше, че живее до Езерото на дъгата и близкото до него протежение на реката, на която бе и наречено. Мълвеше се, че е оцеляло хиляди години и е едно от първите същества, създадени от Словото. Казваха, че проницателността и магията му са също толкова древни и безпределни. Кралят на Сребърната река се явявал на пътници в беда, най-често в образа на момче, а понякога и като старец.

— Седиш на границата на моите градини — каза момчето и направи широк жест с ръка. — Ако се вгледаш, ще ги видиш.

Бремен го послуша и изведнъж склонът и равнината изчезнаха и той се озова насред гъста градина с цъфнали дървета и лози, въздухът бе наситен с аромата им, шепотът на клоните се носеше като тиха песен из копринения мрак на нощта.

Видението избледня.

— Дойдох да ти донеса утеха и подкрепа — каза момчето. — Тази нощ най-сетне ще спиш спокойно. Няма да има нужда някой да стои на пост. Твоето пътуване те отведе далеч от Паранор и продължи твърде дълго. Ще срещаш препятствия на всяка крачка, но ако се движиш внимателно и се вслушваш в инстинктите си, ще оцелееш, за да унищожиш Господаря на Магията.

— Знаеш ли какво трябва да направя? — попита бързо Бремен. — Можеш ли да ми кажеш?

Момчето се усмихна.

— Трябва да правиш онова, което смяташ за най-добро. Това е същината на бъдещето. То не е предварително предначертано, а е само набор от възможности и ние трябва да изберем кои от тях да сбъднем и после да се опитаме да го постигнем. Сега отиваш към Адския рог. Носиш меча при духовете на мъртвите друиди. Този избор струва ли ти се грешен? Не беше. Изглеждаше му правилен.

— Но аз не съм сигурен — призна старецът.

— Нека да видя меча — помоли внимателно момчето.

Друидът извади меча и му го показа. То се пресегна, сякаш да го вземе, но задържа ръката си точно преди да го докосне и само прокара пръсти надолу по дължината на острието и се отдръпна.

— Ще разбереш какво трябва да направиш, когато стигнеш там — каза то.

Изненадващо за самия себе си Бремен вече беше разбрал това:

— При Адския рог.

— Там, както и по-късно, в Арборлон, където всичко е променено и е положено ново начало. Ще разбереш.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за моите приятели, какво е станало…?

— Семейство Балиндарох е унищожено и сега елфите имат нов крал. Потърси него, той ще отговори на въпросите ти.

— Ами Тей Трифънйъд? А Черния камък на елфите?

Но момчето се беше изправило, понесло със себе си странната светлина.

— Заспивай, Бремен. Утрото скоро ще настъпи.

Огромна умора се стовари върху стареца. Дори и да искаше, не можеше да се изправи, за да го последва. Щеше му се да му зададе още въпроси, но не можеше да се застави да произнесе думите. Сякаш някакъв товар се беше стоварил отгоре му, огромен и настоятелен. Той се плъзна на земята, увит в робата си, очите му натежаха, дишането му се забави. Момчето махна с ръка.

— Спи, за да се сдобиеш със силата, нужна да продължиш.

После се оттегли със светлината си в мрака, като се смаляваше все повече и повече. Бремен се опита да го проследи с очи, но не можеше да се накара да остане буден. Дишането му стана по-дълбоко, клепачите му се склопиха.

Когато момчето и светлината изчезнаха, той вече спеше.

По изгрев Кинсън Рейвънлок се завърна. Появи се от пелената на сутрешната мъгла, която бе увиснала, гъста и влажна, над Раб. През нощта бе застудяло. Зад него в армията на Господаря на Магията бе започнало раздвижване. Множеството приличаше на ленив звяр, който се готви да продължи пътя си. Пограничникът се изтегна изморен, щом стигна до стареца и момичето, които вече бяха будни и го чакаха. Изглеждаха така, сякаш бяха спали добре. Той се учуди на новата решителност, която грееше в очите им. Извади оръжията си, прие студената закуска, която му предложиха, и се настани доволно в сянката на дъбовете.