Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

След това сиянието помръкна и се завърна в ръцете на друида, където съвсем изчезна. Очите на Бремен се отвориха. Той си пое бавно и дълбоко дъх и вдигна тоягата. Дървото бе станало черно като мастило, повърхността му бе гладка и лъскава. Нещо от светлината, проникнала в него, се отразяваше в тъмния гланц. Беше само искрица, която примигваше и изчезваше, за да се премести на друго място, неуловима като проблясък на котешко око.

Бремен се усмихна и подаде тоягата на Марет.

— Това е за теб.

Тя я взе от него и я вдигна, удивена от усещането при допира с нея.

— Все още е топла.

— И такава ще си остане — рече Бремен с недоволство като че от самия себе си. Сянка на изтощение пълзеше по набразденото му лице. — Магията, с която е наситена, не може да бъде премахната, но ще остане там, само докато тоягата е цяла.

— И какво е предназначението на тази магия? Защо даваш тоягата на мен?

Старецът се наведе леко напред, светлината променяше плетеницата от бръчки, които прорязваха лицето му.

— Нейното предназначение е да те пази, Марет. Ти си търсила дълго и усилено начин да контролираш магията си, да й попречиш да излезе на свобода и да се развилнее, а може би дори и да те погълне. Много мислих какво може да се направи по въпроса. И реших, че тази тояга е отговорът. Тя ще изпълнява ролята на канал. Забий единия й край дълбоко в земята и тя ще изтегли излишъка от магията, която решиш да използваш.

Той млъкна и потърси с поглед тъмните й очи.

— Разбираш какво означава това, нали? Смятам, че ще се наложи да използваш магията си отново при пътуването ни на север. Няма защо да се залъгваме. Господаря на Магията ще ни търси и ще дойде време да защитиш себе си, а може би и останалите. Може да не съм там да ти помогна. Твоята магия е твърде важна, за да си позволиш да не разчиташ на нея. Надявам се, че тоягата ще ги позволи да я използваш, без да се боиш.

Тя кимна бавно.

— Дори и ако е присъща магия?

— Дори и тогава. Ще ти отнеме известно време да се научиш как да боравиш правилно с тоягата. Ще ми се да можех да ти обещая, че ще имаш това време, но не мога. Трябва да си спомниш предназначението й, ако се наложи да се защитаваш.

Тя изви вежда и отвърна:

— Не действай безразсъдно. Не призовавай магията, без да помислиш първо за тоягата. Не използвай магията, без да изправиш тоягата в земята и да отвориш канала, през който ще премине излишъкът.

Той се усмихна.

— Бързо схващаш, Марет. Ако ти бях баща, щях наистина да съм много горд с теб.

Тя му върна усмивката и каза:

— Аз така или иначе мисля за теб като за свой баща. Не както преди, по хубав начин.

— Поласкан съм. Сега приеми тоягата като своя и не забравяй да я използваш. Щом стигнем Сребърната река, ще се озовем на вражеска територия и битката с Господаря на Магията започва наново.

Тази нощ спаха добре и продължиха пътя си призори. Яздеха бавно, като често оставяха конете да си почиват в обедната жега, и напредваха на север. Отдясно равнините на Батълмаунд трептяха на слънцето, голи, пусти и неподвижни. Отляво, като тъмна стена, се издигаше Черният дъбак и той притихнал като полето, висок и страховит. Пътуваха в мълчание. Кинсън носеше меча, Марет — тоягата, а Бремен — бремето на тяхното бъдеще.

По мръкване бяха заобиколили Мъгливото тресавище и достигнаха Сребърната река. Нетърпелив да изкачи височините, които лежаха пред тях, за да огледа Раб и цялата местност на север преди утрото, Бремен реши да пресекат реката. Откриха плитчини. Раб бе започнала да пресъхва от няколко дни, заради оскъдните дъждове и силната жега. И щом слънцето започна бавно да клони отвъд мъждукащото огледало на Езерото на дъгата, те прекосиха поредица от хълмове и се изкачиха на един склон. Там, в една гъста горичка, слязоха от конете, вързаха ги и продължиха пеша. Дневната светлина избледня до сребристо сиво и сенките на нощта започнаха да се издължават. Въздухът, все още горещ, бе някак задимен и имаше вкус на прах и изсъхнала трева. Нощните птици прелитаха из тъмното в търсене на храна — мимолетни движения, които едва появили се, отново изчезваха. Навсякъде жужаха насекоми.

Тримата стигнаха до билото на стръмнината и спряха, залязващото слънце озаряваше равнините с червен огън.

Под тях лежеше цялата армия на Северната земя, която се разпростираше на няколко мили на север. Беше заляла цялата равнина. Бойните й знамена не се виждаха ясно, но тя беше твърде огромна и зловеща, за да бъде сбъркана с друга. Огньовете вече бяха запалени, малки светлинки, нашарили полето като светулки. Коне и каруци се тътреха мудно, проскърцваха колела и хамути, ездачи и колари сипеха ругатни, докато прекарваха провизии и въоръжение по местата им. Палатките се издуваха от горещия бриз в сигурната прегръдка на огромната армия. Една от тях, непроницаемо черна, с шиповидни подпори, стоеше сама в центъра на множеството, което се бе простряло по полето около нея като защитен ров. Друидът, пограничникът и момичето се взряха натам смълчани.