Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Виждам, че нямам друг избор и затова трябва да приема това. И винаги си мисля за Тей.

Те постояха така, без да говорят, още дълго. После Прейа го поведе през сумрака на лятната къща към леглото им и го задържа там до сутринта.

Нетърпеливи да наваксат времето, което усещаха, че са пропилели, носителите на току-що изкования от Ърпрокс Скрел меч купиха коне и потеглиха на север през Южната земя към пограничните земи при Северната река. Пътуваха с постоянно темпо, като спираха само да се нахранят и отпочинат, и не разговаряха много помежду си. Спомените за изковаването на меча властваха над мислите им и бяха толкова живи ден по-късно, сякаш всичко се бе случило само преди минути. Това, че ефектите на призованата магия надхвърляха далеч самото изковаване, беше неоспоримо. Създаването на оръжието-талисман бе променило всеки от тях. Бяха като новородени, изковаването ги бе преобразило също толкова силно, колкото и самото острие, и сега им предстоеше да разгадаят що за форма са приели.

На Кинсън Рейвънлок се падна да носи меча по време на пътуването обратно. Бремен му го повери веднага след като напуснаха града, принуден от съображения, които не успя съвсем да скрие от своя приятел. Като че ли просто не успяваше да носи тежестта на оръжието, не можеше да понесе допира му. Това бе доста странен, объркващ момент, но Кинсън пое меча, без да каже и дума, и го препаса през гърба си. Тежестта му не представляваше нищо за него, но значението му за бъдещето на расите нямаше как да бъде пренебрегнато. Но тъй като не бе станал непосредствен свидетел на виденията при Адския рог, Кинсън не беше обременен от прозрението на друида за вероятното бъдеще, затова мечът не оказваше такова силно влияние върху него. Той го носеше както би носил всяко друго оръжие и макар че умът му отново и отново се връщаше към момента на неговото създаване, не миналото го безпокоеше, а настоящето.

Понякога през нощта Кинсън взимаше меча и го разглеждаше. Нямаше да го направи, ако Марет не беше поискала това от него през първата им нощ на открито. Любопитството й беше по-силно от тревогата. Собствените й размисли за случилото се по време на изковаването подклаждаха необходимостта й да погледне по-отблизо онова, което бяха създали. Бремен не възрази, макар че стана и се отдалечи в мрака, затова Кинсън не виждаше причина да й откаже. Двамата вдигнаха оръжието на светлината на огъня и го заразглеждаха. То беше удивително, перфектно балансирано, гладко, лъскаво и блестящо, толкова леко, че можеше да се удържа само с една ръка, въпреки размера и дължината му. Ейлт Друин бе вграден в дръжката му, а пламъците над свитата в юмрук ръка се издигаха по протежение на острието, сякаш, за да изпепелят върха му. По полираната му повърхност не се забелязваше никаква цепнатинка, което беше в действителност невъзможно при обикновеното изковаване, но в този случай бе постигнато с формулата на Коглин и магията на Бремен.

След няколкодневно носене на меча Кинсън започна да си мисли, че липсата му на страхопочитание към стойността на оръжието се крие донякъде и във факта, че Бремен все още не е наясно какво точно трябва да се направи с този талисман. Със сигурност предназначението му беше да унищожи Господаря на Магията — но как? Естеството на магията, с която беше наситен, си оставаше мистерия за всички, освен за друида. Мечът беше предназначен за войн-елф — толкова бе станало ясно от видението на Галафил. Но какво трябваше да направи този войн с него? Дали щеше да го използва като обикновено оръжие? Като се имаше предвид природата на мощта на Господаря на Магията, това не изглеждаше особено вероятно. В него трябваше да има магия, на която Брона да не може да устои, която да пробие всичките му защити и да го унищожи. Но що за магия щеше да е това? В Ейлт Друин имаше магия, това беше ясно, но Бремен никога не бе разбрал каква точно, пък и каквото и да бе естеството й тя, изглежда, не бе влизала в употреба през целия му дълъг живот.

Бремен призна това пред пограничника и момичето и го стори не неохотно, а с някаква странна смесица от объркване и любопитство. Тайната на магията на меча не беше пречка за друида, а предизвикателство, пред което той се изправяше с решимостта, която беше показал и в търсенето на майстор ковач. В края на краищата, не изглеждаше съвсем правдоподобно да се смята, че изковаването само по себе си е достатъчно, за да се насити мечът с необходимата мощ. Дори вграждането на Ейлт Друин не изглеждаше достатъчно. Имаше нужда от още нещо и той трябваше да разбере какво е то. Сподели с Кинсън, че черпи надежда от факта, че бяха стигнали толкова далеч и бяха постигнали толкова много. Това го караше да вярва, че са способни да довършат задачата си.