Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Какво прави тук Северната армия? — попита Кинсън накрая.

Бремен поклати глава.

— Не съм сигурен. Трябва да са дошли от Анар, където последно ги видяхме, така че вероятно се движат на запад…

Гласът му заглъхна и той не доизрече думите. Ако армията на Господаря на Магията се бе изтеглила от Източната земя, значи битката с джуджетата бе приключила и сега врагът най-вероятно се насочваше към елфите. Но какво беше станало с Рейбър и неговата армия? Какво беше станало с Риска?

Кинсън Рейвънлок тръсна глава с отчаяние. От инвазията в Източната земя бяха изминали седмици. Много неща можеха да са се случили за толкова време. Застанал там, с меча на Ърпрокс Скрел, препасан на гърба му, той внезапно се зачуди дали не са дошли твърде късно, за да бъде талисманът от някаква полза.

Откопча токата на ремъка, измъкна меча и го подаде на Бремен.

— Трябва да разберем какво става. И е съвсем логично аз да го направя. — Извади и собствения си меч и остави само едно късо острие и ловен нож.

— Ще се върна до изгрев.

Бремен кимна, без да се възпротиви. Разбираше какво иска да каже пограничникът. И двамата можеха да слязат долу, но Бремен беше този, когото не можеха да си позволят да изгубят на този етап. Сега имаха меча, талисмана от видението, което им бе явил Галафил, и трябваше да разберат как да го използват и да открият онзи, който ще го носи. Единствен Бремен можеше да направи това.

— Ще дойда с теб — обади се Марет внезапно, импулсивно.

Пограничникът се усмихна. Това бе неочаквано предложение. Той помисли малко и отвърна, без да прозвучи грубо:

— Ако сме двама, ще бъде двойно по-трудно да се промъкнем незабелязано. Чакай ме тук с Бремен. Другия път може ти да идеш вместо мен.

После пристегна колана с оръжията, които си бе оставил, мина няколко крачки вдясно и се спусна по склона в сумрака.

Когато пограничникът замина, старецът и момичето се върнаха обратно сред дърветата и се заеха да устройват лагера си. Изядоха вечерята си студена, защото не искаха да рискуват да запалят огън в такава близост до Северната армия и черепоносците, които със сигурност кръжаха наоколо. Пътуването им в горещия ден ги бе изцедило напълно и те разговаряха съвсем малко, преди Бремен да остане на стража и Марет да заспи.

Часовете се точеха бавно, нощта напредваше, огньовете на вражеския лагер сияеха по-ярко в далечината, небето бе обсипано със звезди. Тази нощ нямаше луна. Или беше нова или бе далеч на юг и не можеше да се види от паравана на дърветата, който растяха по склона.

Бремен усети как мислите му се връщат към други времена и места, към вече изгубените му дни в Паранор, към запознанството му с Тей Трифънйъд и Риска, към вербуването на Кинсън Рейвънлок, към търсенето на истината за Брона. Мислеше за дългата история на Паранор и се зачуди дали някога там отново ще се съберат друиди. Откъде, питаше се той, ще дойдат нови попълнения сега, когато старите загинаха? Нищо не можеше да замени знанието, загубено заедно с тях. Част от него бе пренесено в Друидските хроники, но не всичко. Макар и вече клонящи към залеза си и обрекли се на усамотение, онези, които бяха станали друиди, бяха най-ярките представители на няколко поколения от народите на Четирите земи. Кой щеше да заеме мястото им?

Но в тези му размишления нямаше много смисъл, тъй като въобще не беше вероятно някой да оцелее, за да организира нов Друидски съвет, ако усилията му да унищожи Господаря на Магията не успееха. И дори по-лошо — това отново го наведе на мисълта, че все още не е намерил свой наследник. Погледна към спящата Марет и за миг се зачуди дали тя не може да заеме това място. Бяха станали близки след напускането на Паранор, а имаше и вродена дарба. Магията й беше невъобразимо силна и тя самата добре разбираше възможностите й. Но нямаше никаква гаранция, че Марет някога ще успее да усъвършенства своята смъртоносна мощ, която тогава би била безполезна. Друидите преди всичко трябваше да се учат на дисциплина и самоконтрол. А Марет все още се бореше да постигне и двете.

Погледна назад към равнината, после отпусна ръка и я остави да легне на меча. Все още е такава загадка, изстена той. Какво се очакваше да направи, за да намери решението? Можеше да отиде до Адския рог, за да потърси помощ от друидите, но нямаше никаква гаранция, че те ще му я дадат. При последното му посещение бяха отказали дори да го изслушат. Защо сега да е по-различно? Дали наличието на меча ще ги накара да се надигнат от отвъдното? Дали ще ги заинтригува достатъчно, че да се появят? Дали ще решат да отговорят на призива му, защото самите те някога са били хора и биха се отзовали на един човешки зов?