Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Няколко секунди по-късно мина през тежка, обкована с желязо врата, която затръшна и залости след себе си. Вече нямаше да го хванат. Не и тази нощ. Но се беше спасил на косъм и осъзнаваше, че следващия път може би няма да е такъв късметлия.

Избърса кръвта, която се стичаше в очите му, усети жилото на болката от раната в челото. Не беше ударен лошо. После щеше да има достатъчно време да се погрижи за това. Рейбър и останалите го чакаха някъде из тунелите. Риска познаваше краля на джуджетата твърде добре, за да реши, че може да го е изоставил. Приятелите не постъпваха така.

Той преглътна трудно с пресъхнало гърло.

Ами тогава какво се бе случило с Тей и елфите, зачуди се мрачно друидът.

Нощта бе паднала над Арборлон и топлото меко одеяло на мрака обгръщаше града. Тук не валеше както далеч на изток. Джърл Шанара стоеше пред прозореца на лятната къща и чакаше пукването на зората. Изобщо не беше спал цялата нощ, разкъсван от съмнения, чиито корени можеха да бъдат проследени до гибелта на Тей Трифънйъд. Измъчваше го мисълта за това какво можеше да бъде и как се бяха стекли нещата сега. Беше въвлечен в ситуация, която бе започнала да се оформя седмици по-рано и щеше да достигне кулминацията си с настъпването на утрото. Той не успяваше да се отърси от отчаянието, което го изпълваше при мисълта, че обстоятелствата и съдбата бяха предопределили живота му по начини, които нито бе могъл да предвиди, нито пък да промени.

— Ела при мен, любов моя — извика го Прейа Старли от здрачната стая. Тя стоеше обгърнала тялото си с ръце, като, че да се защити.

— Мислех — отвърна той хладно.

Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му, притискайки се към него.

— Напоследък мислиш твърде много.

Така си е, рече си той. Преди беше друго, когато Тей бе жив, преди появата на Господаря на Магията и нещастието, което бе стоварил върху главите на елфите. Тогава беше по-свободен, не носеше бремето на толкова важни отговорности и задължения, животът и бъдещето му принадлежаха единствено на него, имаше безброй възможности. Колко бързо се бе променило това.

Той вдигна огромната си ръка и я положи върху нейната.

— Аз все още не искам да бъда крал.

Но при първите лъчи на слънцето щеше да стане крал. Щяха да го коронясат по изгрев, съгласно елфическата кралска традиция още от времето на вълшебния свят. Но решението беше взето. То бе предопределено от събитията, започнали с убийството на Куртан Балиндарох и достигнали апогея си със смъртта на последния от синовете му. От седмици вече елфите бяха изоставили надеждата, че наследникът на техния крал ще се завърне от преследването на убийците на баща му, в което така неблагоразумно се беше впуснал. Но Алитен беше нагло, глупаво момче и никога не бе успявал да предвиди неприятностите, в които се впускаше. Северняците го очакваха, с надеждата, че ще тръгне да ги търси. Оставиха го сам да налети на тях, подмамиха го, заловиха го и го убиха. Оцелелите от групата му, а те бяха малцина, донесоха тялото му у дома. Той бе последният пълнолетен наследник на трона от династията Балиндарох и последната надежда на Джърл Шанара, че изборът на елфите няма да падне върху него самия.

Но те направиха точно това, разбира се. Мнозина от тях никога не бяха искали Алитен за свой управник. Заплахата от северняците отново нарастваше. Те бяха завзели цял Стрелехайм и бяха отрязали контактите на елфите с останалите земи и народи. Нахлуването в Западната земя щеше да настъпи скоро — в това никой не се съмняваше. Явно се очакваше само завръщането на Господаря на Магията, който се бе отправил на изток, за да нападне джуджетата. Елфите-преследвачи, изпратени на разузнаване, успяха да докладват само толкова. И въпреки всичко Върховният съвет нямаше да предприеме нищо, докато чакаше завръщането на Алитен и формалното му съгласие да стане крал. Сега с Алитен беше свършено, оставаха само двете внучета, твърде малки, за да управляват, твърде невръстни да осъзнаят пред каква чудовищна заплаха са изправени. Дали трябваше да бъде избран регент? Или пък те да управляват с помощта на съветници? Но незабавно се бе появило силното чувство, че нито едно от тези решения не е достатъчно, за да се спре заплахата, и че Джърл Шанара, като първи братовчед на краля и най-опитен боец и стратег в Западната земя е единствената им надежда.

Но дебатите около това може би щяха да се проточат безкрайно, ако не беше неотложната нужда, диктувана от обстоятелствата, и решителността на Прейа Старли. Тя бе дошла при Джърл почти веднага след като мъртвото тяло на Алитен бе върнато и когато споровете бяха станали толкова ожесточени, че имаше опасност да всеят сред елфите непоправим разкол.