Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Гневът му беше разбираем. Един от загиналите бе най-големият му син. Уирик бе повален преди четири дни от случайна стрела. Оттегляха се през Анар към Рейвъншорн с намерението да достигнат крепостта Стедън Кийп. Стрелата беше минала през гърлото му и се бе забила в мозъка му. Беше умрял веднага, дори преди някой да забележи, че е улучен. Рейбър бе до него, когато това се случи, и го хвана, щом Уирик се свлече на земята.

Риска и кралят стояха, взирайки се един в друг във влажната сянка на портала, и двамата мислеха за смъртта на момчето, прочитаха я в очите на другия.

Рейбър извърна поглед, възмутен.

— Само ако имахме някаква вест, някакво потвърждение, че идва помощ… — Той поклати отново глава.

— Бремен никога няма да ни изостави — обяви Риска тихо, но твърдо. — Каквото и да се случи, той ще дойде.

Рейбър присви очи.

— Ако е още жив.

Думите му увиснаха във въздуха, прерязали като бръснач тишината, обвинителни, сурови и отчайващи.

И тогава един ужасен, скърцащ звук прекъсна размислите им относно съдбата на Бремен — кошмарният стон на металните резета и на разтрошени греди. И двамата веднага разбраха какво се е случило, но Рейбър го изрече пръв:

— Портите!

Те се стрелнаха от входа на кулата към прогизналата от дъжда нощ. Мълния проряза черния таван на облаците. Отпред, големите порти бяха поддали под непрестанните удари на тарана. Пантите бяха строшени, а гредите — прекършени. Джуджетата се опитваха да ги подсилят отвътре с дървени трупи, но беше само въпрос на време всичко да се срути. Ударите на тарана и виковете на нападателите се засилиха. По стените джуджетата вече несигурно се оттегляха от защитните си позиции.

Флиър дотича при баща си с развята дълга коса.

— Трябва да изведем всички оттук! — извика той с пребледняло и изплашено лице.

— Направи го! — сопна се Рейбър в отговор, гласът му беше студен и рязък. — Изтегляйте се от стените, през коридорите на крепостта към тунелите! До гуша ми дойде от всичко това!

Флиър хукна обратно, а вбесеният Рейбър се извъртя и се втурна към портите, суровото му лице цялото пламтеше. Като видя какво възнамерява да направи, Риска тръгна след него, сграбчи го за ръката и го завъртя обратно.

— Не, Рейбър — извика му той. — Аз ще застана срещу тази атака, не ти!

— Сам? — сопна се кралят, като се опитваше да освободи ръката си.

— Колко от хората си смяташе да помолиш да останат с теб? — отговори остро и дръзко Риска. — Сега тръгвай! Изведи армията!

Дъждът бръскаше в очите им и ги караше да примигват начесто. Две самотни фигури, изправени една срещу друга.

— Това е лудост! — изсъска кралят.

Риска поклати глава.

— Ти си крал, трябва да останеш жив. Какво ще се случи с джуджетата, ако загинеш? Освен това, аз имам своята друидска магия, което не може да се каже за теб. Върви, Рейбър!

Дясната порта поддаде, сцепи се и после се разтроши на парчета. През отвора нахлуха черни силуети с проблясващи оръжия. Риска протегна нагоре ръце с разкривени пръсти и призова друидската магия. Рейбър се поколеба за миг, после се втурна обратно, като викаше на офицерите си и крещеше заповеди за отстъпление. Джуджетата се заспускаха от бойниците и хукваха към вратите на кулата и сигурността на коридорите, които лежаха отвъд. Вече всички от портите се бяха изтеглили. Риска стоеше сам под дъжда и чакаше търпеливо. Това не бе никак трудно решение. Беше се изморил да бъде преследван. Беше готов да се изправи и да се бие. Жадуваше за това.

Когато първата вълна нападатели се показа от отвора, той изпрати към тях Друидския огън. Изгори всичко пред погледа си. Пламъците се прехвърлиха през останките от вратата и погълнаха първите редици на северняците, преди те да успеят да избягат. В мрака отвъд останалите започнаха да отстъпват, неспособни да издържат на горещината. Риска поддържа огъня известно време, после го остави да отмре. Магията препускаше из него в неистов бяг и отмиваше всеки страх и съмнение, изтощението и болката. И тогава в него се появи онова всепоглъщащо усещане, което винаги се раждаше в разгара на битката, усещането, заради което живееше.

Таранът отново задумка и второто крило на портата рухна, разширявайки процепа. Но никой не се приближаваше. Риска хвърли поглед нагоре през пелената на дъжда. Последните от джуджетата се спускаха от бойниците и наблюдателниците. След секунди щеше да е съвсем сам. Знаеше, че е време да бяга. Че трябва да се изтегли с останалите, докато още може. Нямаше смисъл да остава. И все пак не можеше да се принуди да се обърне. Сякаш държеше изхода на битката в ръцете си, сякаш, ако останеше на мястото си, ако устоеше, щеше да възпре яростната атака, която заплашваше да погълне всички.