Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Поседяха заедно в сумрачната ковачница, в очакване градът да притихне и хората му да заспят. Горещината ги обливаше, а нощта напредваше. Говореха малко, заслушани в звуците, потънали в мислите си.

Хората се блъскаха и прииждаха като вълни в скалите на някакъв далечен бряг, далеч от погледа. Наближи полунощ и тълпите се оттеглиха по кръчмите и бордеите, улиците започнаха да се опразват.

Тогава старецът стана, взе ръката на Ърпрокс Скрел в своята и я задържа.

— Тази нощ ще трябва да направиш най-доброто си изделие досега — каза му той твърдо. — Длъжен си, за да успеем.

Ковачът кимна. Беше се съблякъл до кръста и мускулестото му тяло лъщеше от пот.

— Ще сторя, каквото мога. Не забравяйте и вие да направите същото.

Бремен се усмихна в отговор, бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки на светлината от пещта, където пламъците просветваха през цепнатините в капака.

— Не се плашиш от всичко това нали?

— Да се плаша ли? От огън и метал? От изковаването на едно оръжие, та било то и с намесата на магия, след като съм създал хиляди? — Ърпрокс Скрел тръсна глава. — По-скоро бих се изплашил от въздуха, който дишам. Тази нощ няма да правим нищо по-различно от това, което съм вършил цял живот. Може би с някои леки разлики, но нищо повече. Освен това, какво толкова може да ми се случи? Да се проваля? Това няма да стане.

— Магията винаги е непредсказуема. Дори и да си уверен в коваческите си умения, тя може да се прояви незадоволително.

Ковачът се взира известно време в стареца, после бавно се засмя.

— Не вярваш това. Ти си също такъв майстор, какъвто съм и аз. По-скоро би умрял, отколкото да оставиш магията да те провали.

Настъпи дълга тишина, в която двамата се взираха един в друг, жегата от пещта ги обливаше, светлинките й проблясваха по набраздените им лица.

— Май сега ми сваляш окончателно мярката — тихо каза ковачът. — Не се притеснявай. Не е нужно. Готов съм за това.

Но старецът поклати глава.

— Не, преценявам какво ще ти причини всичко това. Не можеш да боравиш с магия и да останеш непроменен. След тази нощ животът ти никога вече няма да бъде същият. Сигурно го усещаш.

Ърпрокс Скрел дари стареца с иронична усмивка.

— На това разчитам. Нека да ти призная нещо. Като изключим Мина и децата, ненавиждам живота си. Изморен съм от това, в което се превърнах. Не го разбирах, докато не те срещнах. В този момент съм готов за каквато и да било промяна.

Той усещаше как очите на друида го преценяват за миг, чувстваше тежестта им някъде дълбоко в себе си и се зачуди дали не бе говорил твърде дръзко.

Старецът кимна.

— Много добре. Да започваме.

Години след това щяха да се разказват истории за случилото се през онази нощ. Истории, предавани от уста на уста и прераснали в легенди. Щяха да идват от различни източници, но изворът им щеше да бъде в погледите, хвърляни от минувачите, поспрели да зърнат за миг какво става във великата ковачница на Ърпрокс Скрел. Вратите й бяха отворени, за да може вътре да влиза свеж въздух и тежкият задух да излита навън. Тези, които посмяваха да се приближат достатъчно, ставаха свидетели на гледки, за които по-късно твърдяха, че са рожба на безумие.

Мечът беше изкован от Ърпрокс Скрел тази нощ, но начинът, по който това бе направено, щеше да остане завинаги тема на спорове.

Несъмнено между присъстващите в ковачницата цареше съгласие. Те се движеха из задимения, изпълнен с пепел въздух подобно на призраци, приведени заради горещината и блясъка на пещта, като се изправяха за миг, за да изпълнят някоя задача, свързана с изковаването, а после се оттегляха отново. Там бяха ковачът, признат майстор в занаята, мъжът, който бе изоставил работата си от цели две години, а после, за една нощ, без да каже никому, отново се бе върнал към нея. Там беше старецът, загърнат в черната си роба, който в един момент изглеждаше почти безплътен, а в друг — твърд и непоколебим като камък. Там бяха и пограничникът и младата жена. Всеки имаше свои задължения. Майсторът и старецът работеха рамо до рамо при изковаването на меча. По-младият мъж беше техен помощник, като изпълняваше нарежданията им — да донесе това, да наклони онова, впрягайки силата си там, където беше необходима. Момичето стоеше при вратата и се грижеше никой да не влезе или да се задържи твърде дълго, за да гледа. Странно, но точно тя правеше най-силно впечатление. Някои казваха, че променяла формата си, за да отблъсне твърде любопитните, като ту се превръщала в звяр от отвъдното, ту в блатна котка. Други говореха, че танцувала гола пред огромната пещ в ритуал, който спомагал за закаляването. Трети твърдяха, че ако тя те погледне, веднага губиш ума си. Но всички бяха съгласни в едно, че е била нещо повече от това, което изглеждала.