Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Бремен взе листа с формулата от ръцете му и го пъхна отново в робата си.

— Ще е нужно да поддържаме висока температура само за кратко. Аз ще ти помогна в това. Разполагам със способи, които ти нямаш. Разбираш ли?

Ърпрокс разбираше. Старецът щеше да използва магия. Но възможно ли беше това? Достатъчно силна ли беше магията му? Трябваше да достигнат огромни температури! Той поклати глава, взирайки се със съмнение в друида.

— Ще го направиш ли? — попита го тихо Бремен. — Едно последно изковаване, едно последно леене на метал?

Майсторът ковач се колебаеше, за последните няколко секунди отново се бе върнал в старото си аз, такъв, какъвто бе от толкова много години, заинтригуван от предизвикателството да изкове това оръжие, подтикнат от желанието да защити семейството и съседите си, града и земята си. В молбата на стареца има смисъл, призна той. Но имаше и причини да му откаже.

— Нуждаем се от теб, Ърпрокс — каза внезапно пограничникът, а момичето се усмихна мълчаливо в знак на съгласие. И тримата чакаха отговора му, търпеливо и непоколебимо.

Е, рече си той, работата с дърво съвсем не беше на нивото на уменията му в изковаването на метала, това беше вярно. Тя беше просто бягство, макар и да не искаше да си го признае. И що се отнасяше до това, беше глупаво да твърди, че дърворезбата е от някакво истинско значение за него. Така че, какво би му струвало да изработи още едно последно острие, оръжие, което може би щеше да е по-значимо от всичко, правено от него досега, което щеше да бъде използвано, за да спаси много животи? Беше ли излъгал старецът за това? Не можеше да е абсолютно сигурен, но не смяташе така. През целия си живот бе способен да преценява хората, така както преценяваше и металите. Чувстваше, че тази му дарба още е в него. Този човек, друид или не, излъчваше достойнство и почтеност. Вярваше в своята кауза и явно беше убеден, че Ърпрокс Скрел също ще повярва в нея.

Едрият мъж поклати глава, усмихна се и сви рамене.

— Е, добре. Ако така ще ме оставите на мира, ще го направя този ваш меч.

Разговаряха до късно през нощта за онова, което бе необходимо, за да започнат с изковаването на меча. Ърпрокс щеше да осигури гориво за пещта и метали за сплавта. Щеше да им отнеме няколко дни да постигнат температурата, нужна за началото на процеса. Самото изковаване щеше да стане сравнително бързо, ако магията на Бремен спомогнеше за засилването на огъня. Формата за меча беше готова, нужни бяха само малки корекции.

Старецът му показа медальона, който криеше в робата си. Той представляваше странно, пленяващо изображение на ръка, стиснала горяща факла. Друидът му каза, че се нарича Ейлт Друин и че трябва да бъде инкрустиран в дръжката на меча по време на изработката му. Ърпрокс поклати глава и отбеляза, че медальонът ще се разтопи от високата температура и е твърде крехък, за да устои при закаляването. Но старецът му каза да не се тревожи за това. Ейлт Друин беше изкован с магия и тя щеше да го пази. Магията, наблегна той, която ще даде на меча силата, нужна за унищожаването на Господаря на Магията.

Ърпрокс Скрел не знаеше дали да вярва на това, но прие думите му. Все пак не беше негов проблем да решава дали мечът ще направи онова, на което Бремен се надява. Неговата работа беше само да го изкове съгласно формулата и според законите на своята наука, за да излезе от леярната възможно най-здрав. Значи три дни за подготовка. Но имаше и някои други подробности. Всички знаеха, че вече не е в занаята. Щом материалите започнеха да пристигат, щяха да се появят и въпроси. Щом запалеше пещта, въпросите щяха да станат още повече. А и колко ли любопитство щеше да привлече изковаването на самия меч?

Но старецът като че ли не се безпокоеше за това. Той посъветва Ърпрокс да не се притеснява, просто да се заеме с работата и да се концентрира, за да се подготви за задачата. Щом започнеха приготовленията, той и спътниците му щяха да бъдат наблизо, за да се справят с евентуалните прояви на любопитство от страна на гражданите на Дехтера.

И така се започна. Тази нощ се разделиха със стискане на ръце, за да скрепят уговорката си, тримата чужденци по-доволни от нея, отколкото Ърпрокс. Но той бе развълнуван и заинтригуван от задачата, която го чакаше, въпреки опасенията си. Прибра се при семейството си в малките часове на нощта, седна с Мина на кухненската маса и й разказа за решението си. Както винаги, не скри нищо от нея. Тя слушаше и му задаваше въпроси, но не го посъветва да промени намерението си. Каза му, че той трябва да реши, защото сам най-добре разбира какво се иска от него и как би живял с това оттук нататък. Колкото до нея самата, струвало й се, че са му изложени доста основателни причини да приеме работата и че преценката му за двамата мъже и момичето трябва да се основава на собственото му мнение за тях, а не на слухове и клюки.