Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Чакаха търпеливо, докато той ги оглеждаше и мислеше. Нямаше нищо, за което да се хване, но все пак нещо у тях го тревожеше. Някакво безпокойство се зароди в гърдите му, неясно и неопределимо. У тези тримата се усещаше ясно чувство на решимост.

Явно бяха изминали дълъг път и бяха преодолели доста трудности. Усещаше, че въпросът на пограничника е просто жест на любезност и не му оставя никакъв избор.

Той се усмихна непринудено. Въпреки недоверието му, те събуждаха любопитство.

— За какво искате да говорите с мен?

Сега старецът пое нещата в свои ръце и пограничникът побърза да отстъпи на заден план.

— Имаме нужда от уменията ти на ковач.

Ърпрокс задържа усмивката си и отвърна:

— Вече съм в пенсия.

— Кинсън казва, че ти си най-добрият, че не е виждал по-майсторски оръжия от твоите. Нямаше да го твърди, ако не беше така. Той разбира много от оръжия и от занаятчиите, които ги изработват. Пътувал е много из Четирите земи.

Пограничникът кимна.

— Видях меча на онзи дюкянджия. Никога не съм виждал нещо подобно, никъде. Имаш уникален талант.

Ърпрокс Скрел въздъхна и отговори:

— Нека ви спестя усилията, за да не си губите повече времето. Бях добър в занаята, но вече не съм. Бях майстор ковач, но онези дни отминаха. Сега съм в пенсия. Изобщо не се занимавам с метал. Не извършвам специални поръчки и не приемам никакви задачи. Сега правя дърворезба и толкова.

Старецът кимна, очевидно спокоен. Погледът му се насочи покрай Ърпрокс, към дървената пейка и парчето резбовано дърво на нея, после попита:

— Ти ли направи това? Може ли да погледна?

Ърпрокс сви рамене и му подаде кучето. Старецът го изучава доста време, като го въртеше из ръцете си, проследявайки с пръсти извивките на дървото. В очите му личеше искрен интерес.

— Много е добро — каза той накрая, като подаде фигурката на момичето, което я прие без коментар. — Но не колкото оръжията ти. Истинското ти умение е там. В изковаването на метала. Откога работиш с дърво?

— Още от дете. — Ърпрокс се раздвижи неловко. — Какво искате от мен?

— Сигурно си имал доста основателна причина да се върнеш към дърворезбата, щом като си бил толкова успешен майстор ковач — настоя старецът, без да обръща внимание на думите му.

Ърпрокс започва леко да се изнервя.

— Да. Имам много основателна причина и не бих искал да я обсъждам с вас.

— Да, предполагам, но се страхувам, че ще се наложи. Имаме нужда от помощта ти и целта на моето пътуване дотук е да те убедя в това.

Ърпрокс се втренчи в него, донякъде удивен от прямотата му.

— Е, поне си честен относно намеренията си. Но сега, разбира се, съм наясно с тях и съм готов да отхвърля всеки твой аргумент. Така че наистина си губиш времето.

Старецът се усмихна.

— Ти вече беше наясно. Достатъчно умен си, за да забележиш, че идваме отдалече и сигурно нещо много важно ни е довело при теб. — Бръчките по обветреното му лице се изостриха. — Кажи ми тогава. Защо захвърли всичко? Защо изостави занаята на ковач? Защо, щом си бил най-добрият толкова много години?

По челото на Ърпрокс мина сянка.

— Изморих се от всичко това.

Те чакаха да каже още нещо, но той не искаше да го направи. Старецът сви устни.

— Мисля, че е имало и нещо повече.

Той млъкна за момент и тогава на Ърпрокс му се стори, че очите му побеляват, сякаш изгубиха цвета и изражението си и станаха безизразни и непроницаеми като камък. Чувстваше се така, сякаш старецът гледа право през него.

— Изгубил си кураж — каза Бремен. — Ти си внимателен човек, с жена и деца, и въпреки цялата ти физическа сила, не харесваш болката. Но оръжията, които си изковавал, са причинявали болка и ти си знаел. Това знание е започнало да те тормози и си решил, че ти стига толкова. Имал си пари и други умения, затова просто си затворил вратите на магазина си и си се оттеглил. Никой не знае това освен Мина. Никой друг не разбира. Мислят, че си луд. Отбягват те като прокажен.

Очите му се избистриха и отново се фокусираха върху него.

— Ти си чужденец в собствения си град и не разбираш защо. Но истината е, че си човек, надарен с уникален талант, и всеки, който е виждал изделията ти, е осъзнал това и не може да приеме, че може да го пропилееш толкова глупаво.

Ърпрокс Скрел почувства как нещо студено започва да лази по гърба му.

— Всеки има право да каже мнението си. Но сега аз не искам да разговарям повече с теб. Мисля, че трябва да си вървиш.

Старецът се загледа в мрака, но не помръдна от мястото си. Тълпата зад него вече оредяваше, нощта се сгъстяваше. Ърпрокс Скрел внезапно се почувства съвсем сам и уязвим. Дори сред привичната обстановка, сред хора, които го познаваха и бяха готови да му помогнат при нужда, той се почувства напълно изолиран.