Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Ърпрокс въздъхна и спря да си свирука. Да, познаваше всички, но те вече не му обръщаха много внимание. Щом уловеше нечий поглед, получаваше само официално кимване или небрежно помахване. Само един или двама щяха да се спрат да поговорят с него. И толкова. Повечето го отбягваха. Не им се щеше да се докосват до онова, което не бе наред у него.

Още веднъж се зачуди защо не могат просто да приемат онова, което беше направил, и да свикнат.

Той се втренчи за миг в дървената фигурка. Бягащо куче, бързо и силно, с протегнати крака, изпънати назад уши, сведена глава. Щеше да я подари на внука си Аркен, синът на най-голямата му дъщеря. Много от изделията си раздаваше, макар че можеше да ги продаде, ако искаше. Но той не се нуждаеше от пари; имаше доста и ако се наложеше, щеше да изкара още. Имаше нужда единствено от душевен мир, от усещане за цел. Колкото и да беше тъжно да признае, дори две години по-късно още не можеше да ги открие.

Хвърли поглед през рамо към сградата отзад, мрачно, тихо присъствие сред какофонията на града. Тя хвърляше четвъртитата си сянка над него в сгъстяващия се здрач. Огромните порти, които водеха към вътрешността й, бяха затворени тази нощ — не си беше направил труда да ги отвори. Понякога го правеше само защото това го караше да се чувства повече у дома си, отколкото заради работата му. Но по-късно започна да му става тягостно да седи там, с тези отворени врати, с потъналия в тишина мрак зад тях; нищо не се бе случило след толкова години жега, непрестанен шум и труд. Освен това, те само привличаха любопитни, предлагаха им измамни възможности.

Той разбърка стърготините с върха на ботуша си. По-добре беше да остави миналото заключено.

Мракът се спусна и Ърпрокс стана, за да запали фенерите, закачени в скоби по тясната стена на сградата. Те щяха да хвърлят достатъчно светлина, за да продължи работата си. Трябваше да си иде у дома, знаеше го. Мина щеше да го чака. Но в него гореше някакво безпокойство, което караше ръцете му непрестанно да вършат нещо и мислите му да витаят из нощните шумове, които започваха да набират сила. Можеше да отсее всеки от тях, да ги отдели един от друг така сигурно, както стърготините се натрупваха на купчинка в краката му. Познаваше ги така добре, както познаваше и града, и хората му. Това знание го успокояваше. Дехтера не бе град за всекиго. Тя беше специална и уникална, говореше на свой собствен език. Или разбираш какво ти казва, или не. Или думите й събуждат любопитството ти, или отминаваш.

По-късно, за първи път в живота си, той се замисли, че може би е чул от гласа на града само толкова, колкото бе поискал.

Потъна в размисъл върху това, забравил за фигурката от дърво, когато тримата непознати се приближиха. В началото не ги видя, бяха увити в наметалата си, с качулки на главите в мрака, просто част от тълпата, която сновеше по улицата пред него. Но те се отделиха от потока й и тръгнаха към него. Вече нямаше съмнение какво е намерението им. Това веднага събуди любопитството му — напоследък рядко някой го приближаваше. Качулките донякъде го притесниха; беше ужасно горещо, за да се увиват така. Дали не се криеха от нещо?

Надигна се да ги посрещне — едър, кокалест мъж, с тежки ръце, широки гърди и големи длани. Лицето му беше изненадващо гладко за човек на неговата възраст, загоряло от слънцето, със силни черти, по широката му челюст се виждаше рядка брада, черната му коса вече беше започнала да оредява. Той остави ножа и дървената фигурка на пейката зад себе си и застана в очакване с ръце на хълбоците. Когато тримата пристъпиха бавно към него, най-високият отмахна качулката, за да открие лицето си. Ърпрокс Скрел кимна в знак, че го е познал. Това беше мъжът, който го бе посетил, пограничникът, дошъл от Варфлийт, тих, силен мъж, с нещо повече наум, отколкото искаше да покаже. Беше купил нож от един от дюкянджиите и дойде да похвали Ърпрокс за майсторлъка му. Поне привидно. Чувстваше, че това не е обикновена визита. Пограничникът беше казал, че ще се върне.

— Държиш си на думата виждам — поздрави го Ърпрокс, спомняйки си за обещанието на Кинсън и с желанието пръв да определи правилата — това бяха неговият град, неговият дом и неговите правила.

— Кинсън Рейвънлок — напомни му пограничникът.

— Да, спомням си.

— Това са приятели, които искат да се срещнат с теб. — Качулките бяха отметнати. Момиче и старец. Те го гледаха открито, но оставаха с гръб към тълпата от минувачи. — Дали бихме могли да си поговорим с теб за няколко минути?