Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Кинсън се втрещи, невярващ на очите си. Продавачът се изсмя на изражението му и после подаде меча на пограничника. Кинсън го пое и изумлението му нарасна. Мечът беше толкова лек, че можеше да го държи само с една ръка.

— Как е възможно това? — възкликна той, като вдигна сияещото острие пред очите си, смаян както от лекотата, с която го удържаше, така и от майсторството на изработката му. Обърна се към продавача: — Не може да е особено здрав, щом е толкова лек!

— Това е най-здравото парче метал, което някога си виждал, приятелю — обяви продавачът. — Сплавта и закалката го правят по-здрав от желязо, но много лек. Няма друг като него. Ето, нека ти покажа нещо.

Той взе меча от Кинсън и го сложи отново във витрината, заключи отново катинарите и веригите, които го държаха на мястото му. После посегна и взе един нож. Само острието му беше дълго двайсет инча. Беше гравирано със същия сложен мотив и явно беше дело на същите умели ръце.

— Това е оръжие за теб — обяви продавачът тихо и подаде ножа на Кинсън с усмивка.

Ножът беше превъзходен като меча, макар и не така внушителен по размери. Кинсън веднага беше очарован. Леко, перфектно балансирано, майсторски изработено, остро като котешки нокът, оръжието се отличаваше с невъобразима красота и здравина. Пограничникът се усмихна възхитен и продавачът отвърна на усмивката му. Кинсън попита за цената. Пазариха се няколко минути, после сключиха сделката. Кинсън се раздели с почти всичките си пари, които никак не бяха малко, но дори и не помисли да се откаже.

Затъкна ножа и канията му в колана си и острието легна приятно върху хълбока му.

— Моите благодарности — каза той. — Това беше добър избор.

— Това ми е работата — възрази продавачът.

— Все още имам някои въпроси — каза Кинсън, когато мъжът тръгна да го изпраща.

— Тъй ли, какво? Нали ти казах всичко? Мислех, че искаш да питаш за меча…?

— Пак е за меч — прекъсна го Кинсън, като още веднъж хвърли поглед към острието. — Но за друг меч. Имам приятел, който се нуждае от такова оръжие, но иска то да бъде изковано по негови собствени изисквания. За това ще трябва много добър ковач. Онзи, който е направил твоя меч, ми се струва подходящ за тази работа.

Продавачът се взираше в него, сякаш смяташе, че е изгубил ума си.

— Искаш да имаш меч, изкован от майстора на моя меч?

Кинсън кимна, после бързо добави:

— Ти ли си майсторът?

Мъжът се усмихна неопределено.

— Не. Но така или иначе няма да успееш да придумаш майстора да ти направи меч.

Кинсън поклати глава.

— Не разбирам.

— Да, предполагам. — Продавачът въздъхна. — Слушай внимателно, ще ти обясня.

Първата реакция на Бремен на думите на Марет беше да й каже направо, че тези обвинения са нелепи. Но изражението й го накара да размисли. Явно беше стигнала до това заключение след дълги размишления и нямаше да се даде толкова лесно. Заслужаваше да бъде приета на сериозно.

— Марет, как така реши, че аз съм твоят баща? — попита той внимателно.

Нощта ухаеше на треви и цветя, луната и звездите обливаха със сребриста светлина далечните хълмове над ярките проблясъци на града. Марет извърна поглед за момент, сякаш търсеше отговора на въпроса си в тъмнината.

— Мислиш ме за глупачка — просъска тя.

— Не, нищо подобно. Моля те, кажи ми какви са мотивите ти.

Тя тръсна глава.

— От много години, още преди да се родя, друидите са се затворили в Паранор. Изолирали са се от расите, изоставили са предишната практика да ходят сред хората. Само от време на време някой от тях се е връщал у дома, за да навести семейството и приятелите си, но такива в моето село нямаше. Малцина изобщо рискуват да навлязат в Южната земя. Но имаше един, който го правеше, който идваше от време на време. Ти. Ти идваше в Южната земя, въпреки подозрението към друидите там. Дори понякога са те виждали. Хората от моето село говореха, че когато майка ми е забременяла с мен, ти си бил демонът, черният призрак, който я е прелъстил, който я е принудил да се влюби!

Тя млъкна. Дишаше тежко. В думите й звучеше неизреченото предизвикателство той да посмее да отрече. Цялата се бе напрегнала и изопнала, черната енергия на магията й пращеше от върховете на пръстите й.

Очите й го изгаряха.

— Търся те, откакто се помня. Носех бремето на магията си като камък на шията си и не е минал нито ден, без то да ми напомни за теб. Майка ми не успя да ми разкаже за теб. Разполагах само със слухове. Но по време на пътуванията си винаги те търсех. Знаех, че един ден ще те открия. Отидох в Сторлок с мисълта да те намеря, с мисълта, че може да минеш оттам. Ти не дойде, но Коглин ми даде ключ към Паранор и това бе дори по-добро, защото знаех, че все някога ще се върнеш в крепостта.