Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тя притихна за момент, събирайки мислите си. Изглеждаше малка и уязвима, но Бремен знаеше, че това впечатление е измамно. Той чакаше, позволявайки й да се взира в очите му сред дълбоката тишина на нощта.

— Знаех и че не съм като останалите и притежавам магия, макар че тогава тя едва бе започнала да се пробужда у мен. Не беше узряла. Представляваше още само едва забележими нишки, леки нашепвания в детското ми тяло. Изглеждаше логично да предположа, че точно магията плаши останалите и че нея съм наследила от баща си. В моето село се отнасяха с огромно недоверие към магията — тя беше просто нежелано наследство от Първата война на расите, когато хората са били покварени от друида Брона, победени във войната с останалите раси, а после заточени на юг. — Магията бе виновна за всичко това, тя беше огромен, тъмен непознат, който се спотайва в ъглите на подсъзнанието и заплашва лековерните. Хората от моето село бяха суеверни и не добре образовани, плашеха се от много неща. Обвиняваха магията за повечето от онова, което не разбираха. Мисля, че хората, които ме отгледаха, смятаха, че мога да се превърна в някакво копие на баща си, че нося зърното на неговата магия и затова никога не успяха да ме приемат напълно като свое дете. Когато станах на единайсет, започнах да проумявам това. Грънчарят знаеше добре моята история, макар че в началото, когато отидох да работя при него, не говореше за това пред мен. Не му се щеше да признае, че се бои от едно дете, дори и дете с моето потекло, и се гордееше, че ме е взел, когато никой друг не е искал. Първо не разбирах това, но по-късно той ми каза. „Никой не те искаше — затова си тук. Трябва да си ми благодарна.“ Започваше да говори така, когато се напиеше и решаваше да ме бие. Пиенето развързваше езика му и му даваше смелост, която иначе съвсем му липсваше. С времето той започна да пие повече, но не аз бях причината. Беше пил много през целия си живот, но остаряването и безплодните усилия да постигне някакъв успех в живота съвсем го обезкуражаваха. Колкото повече пиеше, толкова по-късо ставаше работното му време. Много пъти го замествах, като поемах поръчки, които можех да изпълня. Научих се на много неща и рано придобих умения. — Тя поклати тъжно глава, в гласа й пропълзяваше хлад. — Напуснах го на петнайсет. Твърде често се опитваше да ме бие без причина и аз му отвърнах. Тогава вече бях по-голяма. Магията ми ме пазеше. Не разбирах колко голяма е мощта й до деня, в който не се защитих. Тогава разбрах. Едва не го убих. Избягах от селото, от местните, от живота си и знаех, че никога няма да се върна. В онзи ден осъзнах нещо, което преди само бях подозирала. Разбрах, че наистина съм дете на баща си.

Тя отново млъкна, лицето й беше напрегнато, гняв се събуждаше в тъмните и очи.

— Разбрах истината за баща си. При едно от многобройните си напивания грънчарят ми я каза. Пи, докато започна едва да се държи на крака, и после реши да ми се подиграе. Постоянно повтаряше: „Ти знаеш ли коя си? Знаеш ли какво представляваш? Ти, дете на баща си! Черно петно върху лицето на земята, родено от демон и кучка! Имаш очите му, момиченце! Носиш позора на неговата кръв и черната му същност! Не струваш пукната пара за останалите, затова ще ме слушаш, когато те накарам да направиш нещо! По-добре си отваряй добре ушите! Иначе няма да си намериш място в целия свят!“

И така всеки път, винаги последвано от побой. Тогава не усещах много ударите. Знаех как да се прикрия и да кажа онова, което искаше да чуе, за да спре. Но започна да ми писва. Вбесявах се от това унижение. В деня, когато го напуснах, знаех още преди да ме удари, че ще му отвърна. Когато се разкрещя за баща ми, се изсмях в лицето му. Нарекох го лъжец и пияница. Казах му, че не знае нищо за моя баща и той съвсем изгуби контрол. Нарече ме с думи, които не мога да повторя. Каза, че баща ми е дошъл от север, от пограничната страна, където черният му орден е изградил дома си. Каза ми, че баща ми е магьосник и крадец на души. „Демон, предрешен като човек! В черна роба, с вълчи очи! Твоят баща, момиче! О, ние знаем какъв е той! Ние знаем тъмната му тайна! И ти си същата като него, притворна, с лоши очи! Мислиш си, че не виждаме, но не е така! Всички го виждаме, цялото село! Защо мислиш, че те дадоха на мен? Защо мислиш, хората, които те отгледаха, бяха тъй нетърпеливи да се отърват от теб? Защото знаят какво представляваш! Знаят, че си от друидско котило!“

Тя пое бавно дъх, като го гледаше и чакаше да каже нещо. Може би искаше да чуе реакцията му. Жадуваше за това. Но той не й отговори.