Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Аз наистина се възмущавам от родителите си. Изоставиха ме да расна при непознати. Не е било по вина на мама; тя е умряла при раждането ми. Не зная нищо за баща си. Може би и той не е бил виновен. — Тя поклати глава. — Но това не променя начина, по който се чувствам. Нито факта, че съм била изоставена.

Бремен се наведе напред, имаше нужда да се помести, за да не се схванат мускулите и ставите му. Тези дни болките се появяваха по-често и все по-трудно ги пропъждаше. Не е така с глада обаче, помисли си той с ирония. Добре дошла, старост. Дори Друидският сън вече нямаше силата да го поддържа.

Очите му потърсиха нейните.

— Смея да предположа, че имаш и друга причина да се гневиш на родителите си, освен това, което ми каза. Смея да предположа, че гневът тежи на сърцето ти, като огромен камък, който не можеш да поместиш. От много време той предопределя живота ти. Той те е изпратил в Паранор. Той те е изпратил и при мен.

Зачака, като остави думите му да попият в съзнанието й и й позволи да надзърне в очите му. Искаше тя да разбере, че той не е врагът, когото търси, защото Марет правеше точно това — търсеше си враг. Искаше да приеме мисълта, че той може да и бъде приятел, ако му позволи. Искаше да му се довери, да разкрие и последната истина, която пазеше толкова внимателно.

— Ти знаеш — отвърна тихо тя.

Той поклати глава.

— Не. Просто предполагам, нищо повече. — Усмихна се изморено. — Но бих искал да зная. Бих искал да ти предложа някакво успокоение, ако мога.

— Успокоение — тя произнесе думата по някакъв мрачен, безнадежден начин.

— Ти дойде при мен, за да откриеш истината за себе си, Марет — продължи внимателно Бремен. Може и да не си мислила по този начин, но точно това направи. Дойде да търсиш помощ за своята магия, за силата, от която нито можеш да се отървеш, нито да живееш без нея. Това е невероятно, ужасяващо бреме, но по-лошо от него е бремето на истината, която криеш. Мога да усетя оттук как ти тежи, дете. Носиш го като вериги, намотани около тялото ти.

— Ти наистина знаеш — прошепна тя настойчиво. Тъмните й очи бяха огромни и втренчени.

— Чуй ме. Твоите вериги са се преплели сложно една в друга — истината, която криеш, и магията, която те плаши. Разбрах го от пътуването с теб, от наблюденията ми, от тревогите, които сподели. Ако искаш да се освободиш от оковите на магията, първо трябва да извадиш наяве истината, която криеш в сърцето си. Истината за родителите ти. За раждането ти. За това коя си и каква си. Кажи ми, Марет.

Тя поклати мрачно глава, сведе поглед, ръцете й обгърнаха дребното й тяло, сякаш да го стоплят.

— Кажи ми — настоя той.

Тя преглътна сълзите, опита се да овладее внезапно появилото се треперене и вдигна лице към звездната светлина.

После бавно, колебливо, започна да говори.

— Не се страхувам от теб — беше първото, което каза. Думите напираха и като че ли с изричането им тя отпушваше скрит източник на сила. — Може да си помислиш така, щом чуеш, каквото имам да ти казвам, но ще сгрешиш. Не се страхувам от никого.

Бремен беше изненадан от това изявление, но не го показа.

— Нищо не предполагам за теб, Марет.

— Може би съм дори по-силна от теб — добави тя предизвикателно. — Магията ми може би е по-мощна от твоята, затова нямам причини да се страхувам. Ако решиш да ме изпиташ, ще съжаляваш.

Той поклати глава и отвърна:

— Не мисля да те подлагам на изпитание.

— Когато чуеш всичко, може би ще мислиш другояче. Може да решиш, че си длъжен. Може да се почувстваш застрашен. — Тя пое дълбоко дъх. — Не разбираш ли? Нищо между нас не е такова, каквото изглежда! Може би сме врагове, които нямат избор, освен да се изправят един срещу друг!

Той обмисли думите й за момент, после каза:

— Не мисля така. Но ми кажи каквото трябва. Не ми спестявай нищо.

Тя се втренчи в него безмълвно, сякаш се опитваше да реши доколко е откровен, да открие истинското намерение, което се криеше зад настойчивостта му. Дребното й тяло беше свито, а огромните й тъмни очи бяха станали по-дълбоки, приличаха на езера, които ясно отразяваха бушуващите в нея емоции.

— Никога не съм знаела нищо за родителите си — каза тя. — Майка ми е умряла при раждането, а баща ми е заминал още преди това. Никога не съм ги познавала, нито съм ги виждала, нямам спомен да са били с мен. Научих за тях, защото хората, които ме отгледаха, съвсем ясно показваха, че не съм тяхно дете. Не го правеха по неприятен начин, но бяха твърди, сурови хора, работили цял живот, за да получат онова, което имаха, и смятаха, че така трябва да бъде с всеки. Аз не бях тяхна и затова и те не предявяваха претенции към мен. Грижеха се за мен, но аз не им принадлежах. Принадлежах на хора, които бяха или мъртви, или изчезнали. Бях много малка, когато разбрах, че майка ми е умряла. Хората, които ме отгледаха, не криеха това. Говореха за нея от време на време и когато пораснах достатъчно, за да почна да питам, ми я описаха. Била е дребна и тъмна като мен. Била е красива. Обичала е да се занимава с градинарство и да язди. Явно я смятаха за добър човек. Живяла е в тяхното село, но за разлика от тях е пътувала и до други части на Южната земя и е видяла нещо от света. Не се е родила в селото, дошла е от някъде другаде. Така и не разбрах откъде. Нито пък защо. Мисля, че може да не е казала на никого. Дори и да имам други роднини из Южната земя, така и не научих за тях. Вероятно хората, които ме отгледаха, също не са ги познавали.