Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Не бих искала да живея на такова място — съгласи се Марет. — И изобщо не мога да си представя кой би искал.

Бремен не каза нищо. Стоеше загледан в Дехтера, но погледът му сякаш блуждаеше някъде по-далеч. След това затвори очи и застина така. Кинсън и Марет се спогледаха. Долу гърлата на пещите искряха като нажежени бели петна сред сгъстяващия се мрак. Червеният прибой на залеза вече отмираше, слънцето изчезваше зад хоризонта и светлината му сега бе само мъждива линия, едва видима през облаците на запад. Над равнините бе толкова тихо, че до тях достигаха звуците от ударите върху метала.

— Тук сме — каза внезапно Бремен и отвори очи, — защото Дехтера е домът на най-изкусните ковачи из Четирите земи, като не се броят тролите. Южняците не биха помогнали на друидите, но ще бъдат по-склонни от тролите да ни снабдят с това, което ни е нужно. Трябва само да намерим точния човек. Кинсън, това ще е твоята задача. Ти ще можеш да минеш през града свободно, без да привлечеш внимание.

— Така си е — съгласи се Кинсън, нетърпелив да се заеме с нещо. — Кого ще търся?

— Това трябва да решиш сам.

— Сам? — Кинсън беше смаян. — Изминахме целия този път, за да открием човек, когото дори не познаваме?

Бремен се усмихна снизходително.

— Търпение, Кинсън. И имай вяра. Не сме дошли просто така, без причина. Човекът, когото търсим, е тук, познат или не. Както казах, най-добрите ковачи в Четирите земи живеят в Дехтера. Но ще трябва да изберем един от тях и изборът ни трябва да е мъдър. Ще се наложи да направим малко разследване. Твоите умения на следотърсач ще ти послужат.

— И какво точно трябва да търся у този мъж? — настоя Кинсън; беше вбесен от собствената си несигурност.

— Каквото би търсил у всеки друг — изключителни умения, знания и добро име сред гилдията. Майстор ковач. — Бремен сложи крехката си ръка върху рамото на едрия мъж. — Наистина ли трябва да ме питаш за това?

Кинсън се намуси. Застаналата от другата му страна Марет леко се усмихна.

— И какво ще трябва да направя, когато открия този майстор ковач?

— Ще се върнеш за мен. Тогава заедно ще го убедим да се присъедини към каузата ни.

Кинсън се взря отново в града, в лабиринта от тъмни сгради и пръснати тук-там огньове, в смесицата от черни сенки и пурпурни отблясъци. Работният ден бе преминал в работна нощ и не се забелязваше никакво отслабване на огньовете в пещите или забавяне на работата. Потрепващ от влага задух, носещ жегата и вонята на човешка пот, бе виснал над града.

— Ковач, който разбира от смесване на металите, за да направи по-здрава сплав, и от закаляване, за да й придаде сила. — Кинсън поклати глава. — Да не споменаваме, че трябва и да е ковач, който няма да има нищо против да помогне на друидите да си изковат магическо оръжие.

Бремен притисна по-силно ръка към рамото на приятеля си.

— Не се задълбочавай толкова в нашите очаквания за ковача. Търси други качества. Намери майстора, когото търсим, а останалото остави на мен.

Кинсън кимна. Погледна към Марет, към огромните й тъмни очи, които отвърнаха на погледа му.

— А ти?

— Ние с Марет ще те чакаме тук. Ще се справиш по-добре сам. Ще се движиш по-свободно, ако не си обременен от чуждо присъствие. — Бремен свали ръката си от рамото на пограничника. — Бъди внимателен, Кинсън. Това са твои сънародници, но не и задължително приятели.

Кинсън свали раницата си, провери оръжията си и нагласи внимателно наметката върху плещите си.

— Знам това.

Той стисна ръката на стареца и я задържа. Тя бе станала по-крехка отпреди, костите й бяха като на птичка. Кинсън бързо я пусна.

Тогава, така импулсивно, че по-късно дори не можа да разбере какво го е накарало да го направи, той прегърна Марет, целуна я леко по бузата, обърна се и се запъти надолу по драпирания от нощта склон към града. Отне му повече от час да стигне дотам. Вървеше бавно и внимателно през равнината. Нямаше причина да бърза, а и беше по-добре да не привлича внимание, в случай че някой го наблюдаваше. Постепенно излизаше от мрака и запристъпва към светлината. Усети как температурата на въздуха се покачва, щом наближи сградите и ударите на чуковете и звънът на метала станаха по-силни. Извисяваха се гласове — какофония, която издаваше присъствието на кръчмите, гостилниците и бордеите, сврени между огромните пещи и складове. Над сумтенето и псувните, над глъчката и крясъците се издигаха смехове. Смесицата от усилен труд и нощни удоволствия цареше над всичко в странен дисонанс. В този град няма никакъв ред, реши пограничникът. Никакъв ред. За миг се сети за Марет, за спокойствието, с което го гледаше — сякаш го изучаваше и преценяваше дали е годен за нещо. Странно, но това не го притесняваше. Нещо в погледа й му носеше увереност, чувстваше се добре от мисълта, че тя иска да го опознае по-добре. Не му се беше случвало преди, дори с Бремен. Но Марет беше различна. Бяха се сближили доста за последните две седмици по пътя към Дехтера. Бяха разговаряли не за настоящето, а за миналото, за времето, когато са били младежи и за това какво им бе донесла зрелостта. Разказаха историите си и откриха, че имат много общи неща. Споделянето не беше много типично за него. Бяха научили едни и същи уроци от живота и бяха стигнали до еднакви заключения. Възгледите им за света бяха сходни. Бяха доволни от това кои са и какво представляват и приемаха факта, че са различни от останалите. Не им пречеше да живеят в самота, да пътуват, да изследват непознатото, да откриват новото. Бяха прекъснали връзките със семействата си преди много време. Бяха свалили кожите си на цивилизовани хора и навлекли наметките на скиталци. Гледаха на себе си като на изгнаници по свой собствен избор и приемаха, че така е най-добре.