Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Полунощ дойде и отмина.

— Той няма да се върне тази нощ — каза Бремен, загледан в града, наметалото му бе увито плътно към слабото му тяло въпреки жегата.

Марет стоеше до него и мълчеше. Бяха гледали как пограничникът върви към града, докато силуетът му съвсем не се разтопи в сгъстяващия се мрак. Дори тогава не помръднаха, продължиха бдението си, сякаш стояха на стража. Над тях в небето засияха звездите и месечината, ясно видими от хълма, но не и от покрития с дим град долу.

Бремен се обърна, пристъпи няколко крачки вляво и седна сред туфа мека гъста трева, за да отпочинат старите му кости, и въздъхна със задоволство. Внезапно осъзна, че се задоволява с все по-малко. Мина му мисълта за храна, но реши, че всъщност не е гладен. Погледна към Марет, която дойде и седна до него неканена, озъртайки се в мрака, сякаш нещо я дебнеше.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита я той, но тя поклати глава. Беше потънала в мислите си, може би изгубена отново в миналото или пък опитваща се да разгадае бъдещето — беше се научил да разпознава този поглед. Винаги отнесена някъде другаде, обладана от неспокоен дух и измъчвана от вечна неудовлетвореност, това беше Марет.

Той я остави насаме с мислите и за известно време, като се опитваше да събере своите собствени. Не искаше да действа прибързано. Ставаше въпрос за доста деликатна материя и ако тя почувстваше принуда, щеше да се затвори напълно в себе си. И все пак имаше някакво решение и то трябваше да бъде намерено сега.

— В нощи като тези мисля за детството си — каза той накрая, като не гледаше към нея, а към билото на хълмовете и звездите, увиснали над тях. Усмихна се и продължи: — О, сигурно ти се струва, че някой толкова стар като мен, никога не е бил малко момче. Но аз бях. Живеех в хълмист район под Леа с дядо си, който беше голям майстор леяр. Дори когато остаря, ръцете му си останаха все така здрави, а зрението — остро. Можех да го гледам с часове, възхитен от ловкостта и търпението му. Той обичаше баба ми и когато тя умря, той каза, че е отнесла със себе си и част от него, която нищо не може да му върне обратно, но че болката от загубата е изкупена от времето, прекарано заедно. Каза, че е получил мен на нейно място. Беше прекрасен човек.

Погледна към Марет и видя интерес в очите й.

— Но виж, родителите ми бяха съвсем друго нещо. По нищо не приличаха на дядо. Не бяха способни да се задържат за дълго на едно място през целия си кратък живот и не бяха наследили нищо от отдадеността му към занаята. Винаги бяха в движение, винаги променяха нещо, търсеха новото, различното. Оставили са ме при дядо скоро след раждането ми. Не бяха намерили време за мен. — Той сбърчи чело. — Дълго негодувах срещу това, но накрая успях да проумея, че с децата и родителите е така. Едните разочароват другите неволно и без да го съзнават и минава доста време, докато това се превъзмогне. Така беше и с моите родители и решението им да ме оставят.

— Но ти си бил в правото си да очакваш родителите ти да бъдат до теб, докато си дете — обади се Марет.

Бремен се усмихна.

— И аз смятах така. Но детето невинаги разбира сложността на избора на възрастните. Най-голямата надежда в живота на едно дете е, че неговите родители ще се опитат да направят най-доброто за него, но трудността е точно в това да решиш кое е най-добро. Моите родители знаеха, че няма да е добре да израсна по пътищата с тях, защото нямаше да могат да ми отделят вниманието, от което се нуждаех. Те рядко отделяха внимание дори един на друг. И така, оставиха ме при дядо, който ме обичаше и се грижеше за мен така, както те не биха могли. Това беше правилният избор.

Тя помисли малко върху думите му и каза:

— Но това е оставило следа у теб.

Той кимна.

— За известно време, но не особено трайна. Може би дори ме закали. Не претендирам, че съм разбрал. Ние растем по възможно най-добрия начин при обстоятелствата, в които сме поставени. И каква полза има да умуваме над това след години? Най-добре е просто да се опитаме да разберем защо сме такива, каквито сме, и тогава да се постараем да станем по-добри с помощта на наученото.

Настъпи дълга тишина, щом се обърнаха един към друг, изражението на лицата им добре се различаваше на светлината на звездите и луната.

— Говориш за мен, нали? — каза накрая Марет. — За моите родители, за моето семейство.

Лицето не Бремен не трепна.

— Не ме разочароваш, Марет — каза той меко. — Интуицията не те подвежда.

Дребните й черти се изопнаха.