Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тя замълча за миг, но погледът й остана фиксиран в стареца.

— Осиновителите ми имаха две деца, и двете по-големи от мен. Обичаха ги и се стараеха те да се чувстват част от семейството. Взимаха ги на гости, на излети и събирания. Но не и мен. Още от самото начало разбрах, че не съм като тях. Аз трябваше да оставам в къщата, да я наглеждам, да помагам в къщната работа, да изпълнявам каквото ми се каже. Позволяваха ми да си играя, но винаги съм знаела, че при мен не е същото, както при брат ми и сестра ми. Когато пораснах, разбрах, че моите нови родители са били притеснени за мен по причини, които не разбирах. Имаше нещо в мен, към което се отнасяха с недоверие или неодобрение. Предпочитаха да си играя сама, отколкото с брат си и сестра си и аз най-често постъпвах така. Даваха ми храна, дрехи и подслон, но бях гостенка в дома им, а не член на семейството. Не бях като двете им деца. Знаех го.

— Това сигурно те е огорчавало и обезсърчавало още тогава — каза тихо Бремен.

Марет сви рамене.

— Бях дете. Не бях достатъчно наясно с живота, за да оценя онова, което правят за мен. Приемах ситуацията и не се оплаквах. Не се отнасяха зле с мен. Мисля, че вторите ми родители изпитваха дори състрадание към мен, някакво съжаление, иначе нямаше въобще да ме вземат. Никога не го казваха, разбира се. Нито обясняваха причините си, но аз мисля, че не биха се грижили за мен — дори по този начин — ако не ме обичаха поне малко. — Въздъхна и продължи: — На дванайсет години ме изпратиха да стана чирак. Знаех, че това ще се случи, и както с всичко останало, го приех като част от естествения ход на живота ми, от порастването ми. Това, че сестра ми и брат ми не бяха изпратени да станат чираци, не ме притесняваше. Към тях винаги се бяха отнасяли по-различно и аз приех факта, че техният живот ще бъде по-различен от моя. След като отидох да чиракувам, видях вторите си родители само още няколко пъти. Втората ми майка дойде да ме види веднъж и ми купи кошница с лакомства. Това посещение мина доста неловко и тя бързо си тръгна. Веднъж ги видях и двамата на улицата, минаваха покрай грънчаря. Не ме и погледнаха. Дотогава вече бях разбрала за склонността на грънчаря да налага телесни наказания при най-малкия повод. Вече ненавиждах живота си и обвинявах вторите си родители, че са ме пратили при него. Не исках повече да ги виждам. След като напуснах грънчаря и селото, в което се родих, вече не ги срещнах.

— Нито брат си и сестра си? — попита Бремен.

Тя поклати глава.

— Нямаше нужда. Каквато и близост да бе имало между нас, докато растяхме, тя изчезна после. Мисълта за тях сега само ме натъжава.

— Имала си трудно детство. Сигурно сега го осъзнаваш по-добре, отколкото тогава?

Тя му отвърна с крехка, хладна усмивка.

— Вече разбирам много неща, които са били крити от мен като дете. Но остави ме да довърша историята си и тогава сам ще отсъдиш. Най-важното от всичко беше, че точно преди да отида да чиракувам при грънчаря, започнах да дочувам разни неща за баща си. Тогава бях на единайсет и вече знаех, че на дванайсет ще стана чирак. Знаех, че ще напусна дома, и предполагам това ме накара за първи път да се замисля сериозно за широкия свят. През нашето село минаваха калайджии, търговци и трапери и от тях разбрах, че има и други места, които трябва да се видят, далечни места. Понякога се чудех дали баща ми не е някъде там и ме чака. Чудех се дали знае за мен. По свой си, детски начин бях осъзнала, че родителите ми не се бяха оженили и живели заедно като мъж и жена. Баща ми вече е бил заминал, докато майка ми ме е износвала. Тогава кой е бил той? Никой не искаше да ми каже. На няколко пъти понечвах да попитам, но имаше нещо в начина, по който вторите ми родители говореха за майка ми и живота й, което ми даваше да разбера, че не бива. Майка ми някак беше нарушила правилата и това й бе простено единствено, защото бе умряла при раждането ми. Аз бях част от това престъпление, но не ми беше ясно как и защо.

Когато пораснах достатъчно, за да науча критите от мен тайни, започнах да настоявам за това. Бях на единайсет — достатъчно голяма, за да разпозная лъжата, както и сама да я използвам. Започнах да задавам въпроси за майка си, малки и несъществени въпроси, които нямаше да пробудят гняв или подозрение. Питах най-често втората си майка, защото тя не бе толкова сдържана. Задавах въпроси, когато оставахме сами, после вечер подслушвах пред вратата на спалнята им какво казва тя на мъжа си. Понякога не казваше нищо. Друг път думите бяха заглушавани от затворената врата. Но веднъж-дваж успях да дочуя по няколко изречения, фраза, или само дума — по нещо за баща си. Не самите думи, а начинът, по който бяха изричани, ми разкриваха много. Баща ми е бил странник, минал през селото, останал за кратко, върнал се един-два пъти и после изчезнал. Местните го избягвали, всички освен майка ми. Тя била привлечена от него неясно по каква причина. Дали заради външността му, заради словата му или пък заради живота, който е водил. Така и не научих. Но беше съвсем ясно, че всички са се страхували от него и не са го харесвали. И някаква част от този страх и неприязън се бяха прехвърлили и върху мен.