Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Джърл го напуши смях. По някаква причина това му се стори нелепо. Вероятно заради абсурдността на идеята. Може би заради неспособността му да повярва, че Тей не го беше разпознал във видението, а Врий бе успял. А сигурно беше просто реакция на лошото предчувствие, което го жегна при думите на локата.

— Има и още нещо. — Врий не му даде време да мисли. — Върху меча в ръцете ти стоеше медальонът, с който Бремен се сдобива във видението на разрушения Паранор. Този медальон се нарича Ейлт Друин. Той е символ на поста на Върховния друид на Паранор. Магията му е много мощна. Мечът беше оръжието, изковано да унищожи Брона, а Ейлт Друин бе част от него. Никой не ми е казвал тези неща, разбираш ли. Просто го знам. Както разбрах, щом те видях застанал на бойното поле, че ще станеш крал на елфите.

— Не. — Джърл тръсна глава упорито. — Заблудил си се.

Локатът се обърна и впери поглед в него.

— Видя ли лицето ми?

— Не беше нужно да гледам лицето ти — каза меко Врий Иридън — или да чувам гласа ти. Или пък да се оглеждам за останалите, които те следват като свой крал. Беше ти.

— Тогава самото видение е лъжливо. Сигурно е така! — Джърл погледна към Прейа за подкрепа, но тя му отвърна само с непоколебимо мълчание. Той бе свил ядно юмруци. — Не искам нищо от това!

Никой не проговори. Огънят пукаше леко, а нощта беше дълбока и тиха, сякаш заслушана в онова, което ставаше, подобно на шпионин, нетърпелив да разбере какво ще се случи. Джърл стана и отиде до прозореца. Загледа се в дърветата и мъглата. Искаше му се да изчезне.

— Ако им позволя да ме направят крал…

Но не успя да довърши. Прейа се изправи и се обърна към него.

— Това би ти дало шанс да довършиш започнатото от Тей. Ако беше крал, щеше да убедиш Върховния съвет да изпрати елфите в помощ на джуджетата. Ако беше крал, щеше да скриеш Черния камък там, където решиш, и нямаше да отговаряш пред никого. И най-важното — щеше да имаш възможността да унищожиш Господаря на Магията.

Джърл рязко извърна глава.

— Господаря на Магията унищожи друидите. Какъв шанс бих имал срещу такова чудовище?

— По-голям от всеки друг, за когото се сещам — отвърна тя веднага. — Видението се е явило два пъти, веднъж на Бремен и веднъж на Врий. Може би е пророческо. Ако е така, тогава ти имаш шанса да направиш нещо, което дори Тей не би могъл. Имаш шанса да спасиш всички ни.

Той се втренчи в нея. Тя вярваше, че той ще стане крал. Казваше му, че трябва да стане. Молеше го да се съгласи с нея.

— Права е — каза тихо Врий.

Но Джърл не го чу. Продължаваше да се взира в Прейа, като си мислеше как преди няколко часа го беше молила да направи избор от съвсем друго естество. Какво знача за теб? Колко важна съм за теб? Сега отново му задаваше въпроси, думите в които бяха съвсем малко по-различни. Какво значи твоят народ за теб? Колко важни са за теб? Имаше усещането за внезапен, рязък обрат както в природата на тяхното приятелство, така и в насоката, в която тръгваше животът му, и двата предизвикани от смъртта на Тей Трифънйъд. Събитията, за които не бе и сънувал, че са възможни, се случваха и създаваха тези обрати. А сега съдбата непоколебимо бе сложила ръце на плещите му. Отговорност, водачество и надеждите на неговия народ — всичко това очакваше неговото решение.

Умът му препускаше в търсене на отговори, които така и не се появяваха. Но той знаеше с ужасяваща увереност, че какъвто и избор да направи, той винаги ще го преследва.

— Трябва да се изправиш в лице с това — каза внезапно Прейа. — Трябва да решиш.

Джърл имаше чувството, сякаш светът бе излязъл от контрол. Тя искаше твърде много от него. Още нямаше нищо за решаване. Всичко бе продукт на слухове и спекулации. Не бяха предприети никакви официални обсъждания относно трона. Съдбата на Алитен още не беше ясна. Ами внуците на Куртан Балиндарох? Самият Тей бе спасил живота им. Нима щяха просто да ги отхвърлят, без да се замислят? Той самият още не бе наясно с всичко това. Едва проумяваше какво го молят да реши.

Но мислите му сякаш бяха стегнати в мрачен пръстен и в последвалата тишина той се озова сам-самичък пред озъбеното лице на своето собствено отчаяние.

Извърна се от двамата, които го чакаха да продума, и се загледа през прозореца в нощта.

Отговор още не идваше.

Слънцето залязваше и обливаше Дехтера с кървавочервена светлина. Градът се бе разпрострял в равнината между ниските хълмове, проточили се на север и на юг. Постройките бяха накъсана, неравна плетеница от стени и покриви, чиито силуети се открояваха на пурпурния хоризонт. Мракът изпълзяваше от източните пасища, бореше се с петната дневна светлина и поглъщаше земята в своя черен търбух. Слънцето се бе настанило зад нисък куп облаци, като обагряше небето и земята първо в оранжево, а после в червено и рисуваше с трептящи, спиращи дъха цветове — непокорния жест на раздяла на деня, който не искаше да си отиде.