Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— И затова ме помоли да тръгнеш с мен — обади се той. — Защо не ми каза тогава?

Тя тръсна глава.

— Исках първо да те опозная. Исках да видя сама що за човек е баща ми.

Той кимна бавно, обмисляйки думите й. После сплете ръце пред себе си, усещаше костите си и подобната си на пергамент кожа прекалено остарели и вече непоправимо увредени.

— Ти ми спаси живота на два пъти. — Усмивката му беше вяла, а в очите му грееше любопитство. — Веднъж при Адския рог и веднъж в Паранор.

Тя се втренчи в него, без да може да му отговори.

— Аз не съм твоят баща, Марет — каза й той.

— Разбира се, че така ще кажеш!

— Ако бях твой баща — отвърна той тихо, — щях да съм горд да го призная. Но не съм. По времето на твоето зачеване, аз пътувах из Четирите земи и може дори да съм идвал в селото на майка ти. Но аз нямам деца. Лишен съм от тази способност. Живял съм твърде дълго, поддържан от Друидския сън. Но сънят изиска много в замяна. Даде ми времето, което иначе не бих имал, но на много голяма цена. Част от тази цена е невъзможността да имам деца. И следователно никога не съм имал връзка с жена. Никога не съм имал любовница. Бях влюбен веднъж, преди много време, толкова отдавна, че вече почти не помня лицето на момичето. Беше преди да стана друид. Преди да започна живота, който водя сега. Оттогава не съм имал друга.

— Не ти вярвам — отвърна тя веднага.

Той се усмихна тъжно.

— Напротив. Знаеш, че е така. Усещаш го. Аз не съм твоят баща. Но истината може да е още по-жестока. Вероятно суеверието на хората от твоето село им е помогнало да вярват, че аз съм човекът, от когото е заченала майка ти. Името ми сигурно им е било добре известно и са се спрели на него, само защото баща ти е бил чужденец с черна роба, владеещ магия. Но, чуй ме, Марет. Има още нещо, върху което трябва да се замислим, и то няма да е никак приятно за теб.

Тя стисна устни.

— Защо ли не съм изненадана?

— Разсъждавах върху естеството на твоята магия. Присъща магия, която ти е вродена и е неразривна част от теб. Това се случва рядко. Тя е характерна за хората от вълшебния свят, но в голямата си част те са мъртви от векове. Освен елфите, но и те са изгубили магията си — почти изцяло. Друидите, в това число и аз самият, не притежават каквато и да било присъща магия. Тогава откъде е дошла твоята, ако баща ти е бил друид? Да предположим за момент, че наистина е бил такъв. Кой от друидите притежава подобна сила? Защото явно магията е изиграла голяма роля в твоето зачеване.

— О, по дяволите! — промълви тя тихо, схващайки накъде бие той.

— Чакай, не казвай още нищо — бързо се обади Бремен. Посегна напред и взе ръцете й в своите. Тя не се възпротиви, тъмните й очи се бяха разширили, на лицето й бе изписан ужас. — Бъди силна, Марет. Налага се. Хората от твоето село са описвали баща ти като демон и призрак, като тъмно създание, което може да изменя външността си при нужда. Ти сама го каза. Този вид магия не се практикува от друидите. Поне от повечето от тях. Но има други, за които това би било лесно.

— Лъжи — прошепна тя, но в думите й не звучеше никаква увереност.

— Господаря на Магията има слуги, които приемат човешки облик. Правят го по различни причини. Опитват се да покварят онези, чийто облик взимат. Опитват се да ги измамят, за да ги завладеят и да ги използват. Понякога го правят единствено, за да си възвърнат донякъде частица от собствената си изгубена човечност, да съживят отново поне мъничко от онова, с което са се простили, когато са станали такива, каквито са. А друг път постъпват така просто от зла воля. Магията, която притежават, до такава степен се е сраснала с тях самите, че те я използват, без да мислят. Не правят разлика между нещата. Действат по инстинкт и според желанията, които ги ръководят на момента. Не по някаква причина или емоция, просто по инстинкт.

В очите на Марет имаше сълзи.

— Баща ми? Бремен кимна бавно.

— Това би обяснило магията, с която си родена. Присъща магия, черен дар, завещан от баща ти. Това не е друидски дар, а дар от създание, за което магията е част от съществото му. Така е, Марет. Трудно е да го приемеш, знам, но е така.

— Да — прошепна тя, толкова тихо, че той едва я чуваше. — Сигурно.

Сведе глава и заплака. Ръцете й стискаха неговите, магията й отслабваше, избледняваше заради гнева и напрежението, сплетени на възел дълбоко в нея.

Бремен се премести по-близо и обви раменете й с крехката си ръка.

— И още нещо, дете — каза той тихо. — Аз все още бих искал да бъда твой баща, ако ми позволиш. За мен ще бъдеш като родна дъщеря. Мислих много за теб. Бих ти дал всякакъв съвет относно твоята борба да схванеш същността на магията си. И първото, което бих ти казал, е, че ти не си като баща си. С нищо не приличаш на него, на мрачното създание. Твоята магия си е твоя. Ти носиш бремето на нейната сила, а то никак не е леко. Но въпреки че си я получила от баща си, тя не определя характера ти, нито пък диктува същността на сърцето ти. Ти си добра и силна личност, Марет. Нямаш нищо общо с мрачното създание, чието дете си.