Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Тя склони глава към рамото му.

— Няма откъде да знаеш това. Може да съм точно такава.

— Не — извика той. — Не. У теб няма нищо от него, дете. Нищо.

Той погали тъмната й коса, притисна я към себе си и я остави да плаче, да излее болката, събирана толкова много години. След всичко това щеше да остане празна и вцепенена, затова трябваше да й бъдат влети надежда и смисъл.

И сега той мислеше, че има начин да го стори.

Минаха два дни, преди Кинсън Рейвънлок да се върне. Той пристигна от долината по залез, откъм суровото оранжево сияние, родено от дима и огъня на огромните пещи на Дехтера. Нямаше търпение да стигне при тях, да им занесе новината. Захвърли прашната си наметка с широк жест и ги прегърна ентусиазирано.

— Намерих човека, който ни трябва — обяви той, като се тръшна до тях, сви крака на тревата, и прие меха с ейл, който Марет му подаде. — Точният човек, струва ми се. — Усмивката му стана още по-широка и после бързо сви рамене. — За жалост той не се съгласи с мен. Някой ще трябва да го убеди, че съм прав. Затова се върнах за вас.

Бремен кимна и посочи към меха.

— Пийни, хапни нещо и после ни разкажи всичко.

Кинсън опря меха до устата си и отметна назад глава. На запад слънцето потъваше зад хоризонта и интензивността и нюансите на светлината се променяха бързо с падането на здрача. В играта на светлината на залеза Кинсън долови някакво мрачно и тревожно пламъче в очите на стареца. Без да продума, той погледна и към Марет. Тя срещна смело очите му.

Пограничникът свали меха и ги попита сериозно:

— Случи ли се нещо, докато ме нямаше?

За миг настъпи тишина.

— Разказвахме си истории — отвърна Бремен. Усмивката му беше меланхолична. Погледна към Марет, после пак към Кинсън. — Би ли искал да чуеш една от тях?

Кинсън кимна сериозно.

— Ако смятате, че има време.

Бремен посегна към ръката на Марет и момичето я протегна към него. В очите й имаше сълзи.

— Мисля, че затова ще трябва да намерим време — каза старецът.

И от начина, по който произнесе тези думи, Кинсън разбра, че е прав.

Ърпрокс Скрел седеше, сам на една дървена пейка, сгърбен, с опрени върху коленете лакти, с нож за дялане в едната ръка и парче дърво в другата. Движенията му бяха сръчни, извърташе дървото ту на една, ту на друга страна, дялкаше го с леки удари на китката, а стърготините хвърчаха пред него. Правеше нещо прекрасно, макар че още не бе сигурен какво точно. Това бе част от удоволствието. Парчетата дърво винаги съдържаха в себе си определени възможности, още преди да е допрял ножа до тях. Трябваше просто да се вгледа много внимателно, за да ги забележи. Веднъж направеше ли го, работата бе наполовина свършена. Сякаш формата сама се появяваше под ръцете му.

Беше вечер в Дехтера, светлината избледняваше в смътно сиво там, където пещите не грееха с нажежените си очи. Жегата беше потискаща, но Ърпрокс Скрел беше свикнал с нея, затова не му пречеше да седи тук. Можеше да остане у дома с Мина и децата. Бяха приключили с вечерята, денят клонеше към залез. Можеше да се изтегне на дългата веранда или да седне навън, под сянката на старата калина. Там беше тихо и хладно, домът му бе отдалечен от центъра на града. За нещастие това бе проблем. Липсваха му шумът, жегата и смрадта на пещите. Предпочиташе да работи близо до тях. Те толкова дълго бяха част от живота му, че му се струваше неестествено да са далеч.

Освен това, тук беше ковачницата му, непроменена цели четиридесет години. Преди това бе принадлежала на баща му. Може би един ден щеше да бъде на сина му — на някой от синовете му. Когато работеше, искаше да е тук. Тук се чувстваше на мястото си. Тук потта и трудът му бяха оформяли живота му, тук вдъхновението и уменията му бяха давали форма на живота на другите.

Това бе твърде смело твърдение, помисли си той, но той беше смел човек. Или пък луд, зависи кого питате.

Мина разбираше. Тя разбираше всичко, свързано с него, и това беше повече, отколкото можеше да се каже за всяка друга съпруга, която познаваше. Тази мисъл го накара да се усмихне. Донесе му специално усещане за Мина. Започна да си подсвирква тихо.

Хората от града минаваха по улиците пред Ърпрокс Скрел, забързани насам-натам, като малки бобри, хукнали по задачите си. Той ги поглеждаше тайничко изпод гъстите си тъмни вежди, без те да забележат. Мнозина от тях му бяха приятели — или по-скоро бяха онова, което в днешните времена минаваше за приятел. Повечето бяха дюкянджии, търговци, занаятчии или работници от също толкова отдавна, отколкото и той беше ковач. Повечето му се възхищаваха — на уменията му, на сръчността, на живота му. Някои от тях смятаха, че той въплъщава самото сърце и душа на техния град.