Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Че беше използвана магия през онази нощ никой не спореше. Горещината от огъня беше твърде силна, блясъкът — твърде ярък, експлозиите при топенето на суровата руда — твърде бурни. Някои казваха, че са видели как от ръцете на стареца се изстрелва зелена светлина, която подхранвала пламъците в пещта и помагала на лебедките и макарите да вдигат отливката далеч от пламъците и накрая заточвала острието след изливането и полирала грубата му повърхност. Докато майсторът ковач изпращаше в пещта различни метали, докато смесваше и после разбъркваше сплавта, старецът мърмореше заклинания. Металите щяха да минат през огъня и после отново да излязат оттам. И всеки път магията на стареца щеше да лумва ярко в помощ на процеса. О, да, в изковаването беше намесена магия и в това нямаше никакво съмнение. Разказвачите бяха единодушни.

Те говореха и за вездесъщото изображение на ръка, държаща горяща факла. Никой не разбираше значението му, но това бе образ, който като че ли се появяваше навсякъде. Едни го бяха видели върху медальона, който старецът бе извадил от робата си. Други го бяха зърнали отразен от пламъците в пещта по стените на ковачницата. Трети твърдяха, че се е издигнал от самия огън, току-що роден от най-жежкото ядро на пещта, дух, дошъл от отвъдното. Но тези, които го бяха видели последни, твърдяха, че е бил инкрустиран върху дръжката на огромния меч. Този образ се беше слял с метала, хвърлен в пещта, блестеше и искреше. Ръката бе прикрепена към мястото, на което острието и дръжката се сливаха, а пламъците се издигаха нагоре към върха на меча.

Отливането, закаляването, изковаването и заточването на меча отне остатъка от нощта. Над звъна на ковашкия чук и свистенето на парата при охлаждането на острието се издигаха странни звуци. В пламъците имаше цветове, каквито никой не беше виждал, пъстър като дъгата спектър, който надхвърляше всичко, познато при изковаването на метал в града на ковачите. Из въздуха се усещаха странни миризми и вкусове, мрачни и противни. Хората, които се приближаваха до ковачницата тази нощ, за да хвърлят по един бърз, любопитен поглед, се чудеха на лудостта, на която ставаха свидетели, и после отминаваха.

На сутринта изковаването бе приключило и тримата странници си бяха отишли. Никой не видя заминаването им, нито разбра накъде са се отправили. Нямаше го и мечът и всички предположиха, че тримата са го взели със себе си. Ковачницата зееше празна на светлината на изгрева, огънят вече бе започнал да отслабва и щеше да замира в продължение на много дни. Малцината, приближили се твърде близо до все още отворените врати, твърдяха, че земята под краката им започвала да искри, когато се опитвали да влязат вътре. Магия, шепнеха те. Няма никакво съмнение.

Ърпрокс Скрел се прибра у дома и повече не се върна. Обяви, че ковачницата отново е затворена. Говореше съвсем спокойно с приятелите и съседите си и ги увери, че нищо злощастно не се е случило онази нощ. Изковал меч за потенциални купувачи и те се оттеглили, за да обмислят цената на покупката.

Усмихваше се при тези думи. Изглеждаше съвсем спокоен. Но очите му бяха някак трескави и отнесени.

След месец напусна града. Мина, децата и внуците му заминаха с него, цялото семейство. Тогава се появиха слухове, че е продал тялото и душата си на мрачните твари, които живеят на север. Никой не искаше да си има много вземане-даване с него. Заминаването му беше добре дошло за всички.

Никой не знаеше къде е отишъл. Носеха се слухове, разбира се. Слухове винаги имаше.

Едни казваха, че е заминал на север, към пограничните земи и се е установил там със семейството си. Други смятаха, че е променил името си, за да не разбере никой кой е всъщност.

След години един човек твърдеше, че го е видял. Той беше търговец на бижута, който пътуваше из целите Четири земи в търсене на нови пазари. Каза, че се е натъкнал на Ърпрокс Скрел в едно малко селце над Езерото на дъгата.

Само дето ковачът вече не носел името Скрел.

Сега се казвал Крийл.

Вятърът и дъждът връхлитаха върху крепостния вал и стените на Стедън Кийп, сякаш отразяваха яростта на битката, която се водеше пред огромните порти на крепостта. На два пъти Северната армия настъпваше към стените и на два пъти джуджетата я отблъскваха обратно. Вече беше почти полунощ, небето чернееше, дъждът се сипеше, светлината беше толкова оскъдна, че едва се виждаше на повече от няколко крачки, освен в моментите, когато мълниите обагряха цял Рейвъншорн с яркия си, мимолетен огън.