Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Мина, както винаги, разбираше по-добре от всеки друг.

Каменни въглища, добити по границите с Източната земя и доставени на запад, изпълваха пещта и сандъците в ковачницата по обед на следващия ден. Вратите на сградата бяха широко отворени и първото подклаждане на пещта започна. Тя грейна и блъвна жега. Металите пристигнаха, изискани според формулата на Коглин. Леярските форми бяха извадени за почистване. Отхвърляйки всякаква помощ, Ърпрокс работеше сам в сумрака и жегата на ковачницата. Не му беше нужна помощ. Така бе конструирал ковачницата, че скрипците и макарите, които можеха да се управляват само с една ръка, позволяваха да бъдат местени из цялото помещение, от един ъгъл в друг. А неизбежната тълпа, която се бе събрала да гледа какво прави той, все пак не смееше да се приближи много, въпреки опасенията му. Вместо това, хората се задоволяваха само да гледат. Отнякъде се появи и слухът, че Ърпрокс Скрел пали пещта си не защото се връща към занаята, а защото има купувач за ковачницата, който иска да се увери, че тя ще функционира така, както му е казано, преди да сложи парите на масата. Собственикът, гласеше мълвата, е от вътрешността на Южната земя и е дошъл в Дехтера с младата си жена и възрастния си баща. Те можеха да бъдат видени от време на време около Скрел или при входа на ковачницата, по улиците на града, да идват и да си отиват в търсене на още информация относно покупката, за да разберат дали тя ще се окаже сполучлива.

За Ърпрокс времето минаваше бързо. Съмненията му, толкова силни през първата нощ, бяха заличени от неочакваното оживление, което изпитваше при подготовката за предстоящата необикновена задача. Никой ковач из целите Четири земи не бе работил с магия — поне не знаеше за такъв — и беше невъзможно да не изпита вълнение при тази перспектива. В сърцето си знаеше, точно както беше научил и Кинсън, че е най-добрият в занаята и е усъвършенствал умението да изковава метала в остриета като никой друг. Сега трябваше да отиде отвъд собствения си опит, да създаде оръдие, което щеше да е по-добро и от най-доброто, което е правил, и творецът у него оценяваше огромното доверие, което възлагаха на таланта му. Все още не знаеше дали мечът ще оправдае надеждите, които Бремен му възлагаше, дали ще възпре по някакъв начин инвазията, от която старецът се страхуваше, дали ще послужи като защита срещу заплахата на Господаря на Магията. Тези въпроси не го засягаха. Пред него стоеше само предизвикателството да приложи уменията си по начин, който дори не бе смятал за възможен.

Беше толкова погълнат от приготовленията, че минаха два дни, преди да си спомни, че никой не е и споменал за някакво заплащане, но в следващия миг осъзна, че това няма значение, че в този случай парите нямат значение.

Не беше забравил нищо за двете години, изминали от затварянето на ковачницата, и неговата награда беше да установи, че все още знае съвсем точно какво да направи. Подходи към работата с увереност и решителност, захранваше огъня в пещта, като изпитваше мощта му с разтопяване на парчета метал с различна якост и плътност. Допълнителното гориво и материали, които беше поръчал, пристигнаха и бяха складирани. Друидът, пограничникът и момичето минаха да видят как напредва и отново изчезнаха. Не знаеше къде отиват всеки път, нито колко отблизо всъщност го следят. Говореха рядко с него и то предимно старецът. От време на време се питаше колко отдаден е на тази задача, доколко се доверява на историята, която му беше разказал старецът, историята за унищожението, което ги заплашваше. Но тези въпроси се появяваха само нарядко и между другото. Сега той беше като набрала инерция кола, която лети напред с такава скорост, че вече нищо не е в състояние да я забави. Само работата имаше значение. Беше изненадан, когато осъзна колко му е липсвала. Парливият мирис на въглищата, когато пламъците ги поглъщаха, звънът на необработения метал по пътя му към пещта, паренето на огъня по кожата, издигащите се през комина пепел и дим — всички те бяха стари приятели, дошли да приветстват завръщането му. Плашеше го мисълта колко лесно се бе отказал от обета си да не се връща към занаята. Но още повече го плашеше друго — че този път може би нямаше да може да се откъсне отново от него.

На третата нощ тримата дойдоха при него за последен път — друидът Бремен, пограничникът Кинсън Рейвънлок и момичето, чието име така и не беше научил. Ковачницата беше готова и те като че ли знаеха това. Пристигнаха след залез и го поздравиха по начин, който даваше да се разбере, че са дошли, за да видят дали ще изпълни обещанието си. Металите, необходими за изковаването, бяха там, формите лежаха отворени и готови да бъдат напълнени, скрипците, веригите и тигелите към пещта, които щяха да придвижват суровия материал през различните подготвителни етапи, бяха внимателно разположени по местата си. Ърпрокс знаеше наизуст формулата на стареца. Всичко беше готово.