Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Ще изгубим и тази битка, мислеше си Риска, докато се спускаше по стълбището от главната стена към централния двор, за да намери Рейбър. Не че някой от тях въобще си беше въобразявал, че ще стане иначе. Беше малко чудо, че изобщо издържаха толкова дълго. По-голямото чудо бе, че след седмици битки и отстъпления бяха все още живи. Но времето им беше изтекло и шансовете им бяха изчерпани. Щяха да протакат колкото беше възможно.

Къде бяха елфите? Защо не бяха дошли?

Седмици след бягството им от Улфсктааг джуджетата водиха битки, за да задържат напредването на северняците. Армията на Господаря на Магията ги удряше на всяка крачка, но те си пробиха път с бой. Извадиха късмет в Улфсктааг; отърваха се почти без загуби. Но късметът ги изостави. Оттогава водиха дузина битки и в няколко от тях преследвачите им взеха надмощие, дали благодарение на упорството си, или просто поради чист късмет. Джуджетата, които паднаха в капана им, бяха изклани на място. Въпреки че обитателите на Източната земя се биха диво и нанесоха тежки загуби на нападателите си, това се оказа без особено значение. Враговете ги превъзхождаха и по брой, и по сила. Джуджетата просто нямаха шанс срещу армия от такъв мащаб. Бяха смели и решителни, но постоянно понасяха жестоки удари.

Сега бяха навлезли дълбоко в Рейвъншорн и ги грозеше опасността да бъдат изтикани и от този протекторат. Улфсктааг и Централен Анар бяха загубени. Кълхейвън бе паднал още преди това. Сребърната река от Езерото на дъгата до Килидилън беше вече в ръцете на врага. Нямаше как да разберат колко от земите на север са покорени. Вероятно всичките. Ако северняците превземеха и Рейвъншорн, джуджетата щяха да бъдат принудени да изминат целия път обратно до Хей Бенс и крепостта на Дън Фий Аран. Ако и тя паднеше, щяха да загубят и последното си място за отстъпление. Тогава нямаше да имат друг избор, освен да избягат в земите на изток, страна, в която рядко се осмеляваха да навлизат.

Но Риска предполагаше, че точно това е на път да се случи. Със сигурност нямаше да успеят да удържат тази крепост. Стедън Клип щеше да падне до сутринта. Северняците бяха преодолели крепостните ровове и ямите-капани и сега издигаха обсадните си стълби, за да се прехвърлят зад стените. Вятърът и дъждът явно с нищо не пречеха на усилията им. Те бяха във властта на нещо много по-силно от стихиите — на страха, на лудостта, на ужаса от създанието, което ги командваше. Магията ги тласкаше напред, черна и страховита, и вероятно за тях, в това им състояние, дори смъртта беше за предпочитане пред провала.

Риска стигна подножието на стълбището и прекоси двора към кулата. Връхлитаха го шумовете на битката, които дори яростната буря не можеше да заглуши. По портите кънтяха ударите на тарана, ритмични и безумно настойчиви. Вратите се тресяха, но удържаха. Горе, от бойниците, джуджетата изпращаха стрели и копия към нападателите, чиито редици бяха толкова гъсти, че нямаше как да пропуснат. По една от стените се издигаха пламъци от горящо масло, остатъци от по-ранна атака, която джуджетата бяха отблъснали. Навсякъде сновяха защитници, опитвайки се да запълнят празнините в отбраната на стените, тъй като не им достигаха бойци.

Внезапно от хаоса се появи Рейбър и го стисна за рамото.

— Ще успеем да ги удържим само докато издигнат стълбите! — извика той срещу вятъра, свеждайки лицето си към Риска. — Не можем да направим нищо друго!

Риска кимна. Чувстваше се изтощен и обезкуражен. Беше изморен от постоянните бягства, от ужаса да бъдеш преследван и от гнева, че това се случва отново и отново.

— Тунелите са готови — отвърна той, без да си прави труд да повишава глас. Току-що се бе върнал от проверката на тунелите за бягство. Гефтен ги беше проучил лично, за да е сигурен, че са безопасни. Джуджетата щяха да избягат през проходи, издълбани в скалите в задната част на крепостта и оттам щяха да излязат на източната страна на върховете. После щяха да се спуснат към гъсто залесената долина от другата страна и отново да изчезнат.

Рейбър го отведе на завет към входа на кулата, откъдето се бе появил. Там го прегърна и го погледна изпитателно.

— Какво става с елфите? — попита кралят на джуджетата с едва сдържан гняв.

Риска поклати глава и отговори:

— Те щяха да дойдат, ако Тей е намерил начин да ги доведе. Нещо се е случило. Нещо, за което нямаме представа.

Рейбър тръсна брадатото си лице с очевидно отвращение.

— Като че ли това е само наша война, а? Ние и никой друг срещу армия с такива размери! — От стените се издигнаха викове, защитниците хукнаха да запълнят новите пробойни. — Колко още се предполага, че ще издържим? Губим все повече бойци при всяка следваща битка!