Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Бремен се засмя:

— Старче, а? Присмял се хърбел на щърбел.

— Е, не мога нито да отрека, нито да се съглася. Значи момичето те откри? Отне й доста време. Нали, Марет? — Коглин леко се поклони. — Хубаво име за хубаво момиче. Надявам се, че си докарала всички онези друиди до пълно умопомрачение и крах.

Бремен пристъпи към него. Усмивката изчезна от лицето му.

— Друидите сами се докараха до крах, опасявам се. Преди по-малко от две седмици. Всички от Паранор са мъртви освен мен самия и още двама. Не си ли чул?

Коглин се взираше в него, като че се съмняваше в здравия му разум, после поклати глава.

— Нищичко. Но аз не съм излизал отдавна от долината. Всички мъртви? Сигурен ли си в това?

Бремен бръкна в робата си и извади Ейлт Друин. Вдигна го, за да може Коглин да го види, и го остави да се полюшва на светлината.

Другият стисна устни.

— Да, явно е съвсем сигурно. Това нямаше да е у теб, ако Атабаска беше жив. Значи казваш, че всички са мъртви! По дяволите! Кой го направи? Той ли беше?

Бремен кимна. Нямаше нужда да произнася името. Коглин тръсна отново глава, като обви с ръце гърдите си.

— Не исках да им се случи това. Никога не съм го искал. Но те бяха глупаци, Бремен, и ти го знаеш. Издигнаха стените си и се затвориха зад портите си, като съвсем забравиха целите си. Прогониха ни, нас, единствените, които имахме капка разум, единствените, които знаехме за какво става въпрос. Галафил щеше да се срамува от тях. Но всички мъртви… По дяволите!

— Затова дойдохме да поговорим — тихо каза Бремен.

Проницателните очи на другия мъж остро се взряха в неговите.

— Разбира се, че е така. Изминали сте целият този път да ми донесеш новината и да поговорим за нея. Колко мило. Е, познаваме се твърде добре, не мислиш ли? Единият от нас е стар, а другият направо древен. Единият ренегат, другият отлъчен. Но и двамата не лишени от цели. Ха!

Коглин се изкикоти сухо и безрадостно. Загледа се за миг в земята, после вдигна очи към Кинсън.

— Я кажи, следотърсачо, видя ли и другата по пътя насам, с твоето остро зрение?

Кинсън се поколеба.

— Коя друга?

— Ха! Така си и мислех! Другата котка, как коя! Не я ли видя? — сопна се Коглин. — Е, тогава всичко, което мога да кажа, е, че си голям късметлия, че Бремен ти е приятел, иначе вече щеше да си станал нечий обяд! — Той се изкикоти, после сякаш изгуби интерес към темата и разпери ръце.

— Е, хайде, хайде! Няма смисъл да висим отвън. На огъня ни чака храна. Предполагам, че ще искате и да се изкъпете. Ще ми отворите работа, не че това има значение за вас. Но аз съм добър домакин, нали така? Хайде!

Като мърмореше под нос, той се обърна и изкачи стъпалата към хижата, а гостите му се повлякоха послушно след него.

Те се измиха и изпраха дрехите си, изсушиха ги, доколкото можаха, облякоха ги отново и по залез вече бяха седнали да вечерят. Небето се обагри в оранжево и златно, после в алено, а накрая в индигово-аметистово, като накара дори Кинсън да се загледа в него с възхита през стената от дървета. Коглин им сервира ястие далеч над очакванията на пограничника — задушено месо със зеленчуци, хляб, сирене и изстуден ейл. Ядоха на маса навън, зад хижата, под нощното небе, изпъстрено от звездите. На масата грееха свещи, които изпускаха някакъв вид тамян, за който Коглин твърдеше, че държи насекомите надалеч. Кинсън реши, че в това има нещо вярно, защото не видяха нито една летяща гадинка наоколо по време на вечерята.

Блатните котки се присъединиха към тях, приближиха се с падането на здрача и се свиха близо до масата. Както им бе казал Коглин, котките бяха брат и сестра. Неуловимият, мъжкият, когото бяха срещнали по пътя си, беше по-едрият, докато женската, Дим, беше по-малка и по-слаба. Коглин каза, че ги е намерил още като малки котенца, изоставени в блатистите райони на Древен Мур, беззащитни плячки за въркозверите. Били гладни, изплашени и безпомощни, затова ги взел в дома си. Той се засмя при спомена. Тогава малки космати топчици, те бяха израснали доста бързо. Коглин не направил нищо, за да ги накара да останат с него; те сами избрали да постъпят така. Вероятно, защото им се поправила компанията му, вметна той.

Здрачът дойде и отмина, нощта стана дълбока, повяваше лек ветрец и всичко бе потънало в мека тишина. Те изядоха храната и се отпуснаха, отпивайки ейл в чаши от печена глина. Тогава Бремен разказа на Коглин какво се бе случило с друидите в Паранор. Щом свърши, бившият друид се облегна назад с чашата в ръка и поклати глава с възмущение.