Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Лицето на Коглин се изопна.

— И той ще се разкайва за този ден, обещавам ти!

Бремен чакаше, без да казва нищо, без да си дава труд да оспорва думите му. Кинсън се обърна към Марет. Тя срещна погледа му и го задържа. Той знаеше, че тя си мисли същото като него — че позата на Коглин е напразна и глупава, че преценката му е явно нелепа. И все пак Бремен не спори с него. Коглин помръдна неловко на пейката.

— Защо ме притискаш, Бремен! Какво точно очакваш от мен? Не искам да имам нищо общо с друидите!

Бремен кимна, лицето му бе спокойно, а погледът хладен.

— И те с теб. Тях вече ги няма. Нито пък е останало каквото и да било от тях. Вече сме само двамата, Коглин, двама старци, които са все още живи само благодарение на магията на Друидския сън. Силите вече ме напускат, но няма да си отдъхна, докато не сторя, каквото мога за онези, които не са живели толкова дълго — мъже, жени, деца от всички раси. Те имат нужда от помощта ми. Кажи ми, и с тях ли нямаме нищо общо?

Коглин понечи да отговори нещо, но спря. Всички около масата знаеха какво се опитваше да каже и колко глупаво щяха да прозвучат думите му. Мускулите на челюстта му се изопнаха от безсилие. В пронизващите му очи проблесна колебание.

— Какво ще ти струва, ако ни помогнеш? — настоя спокойно Бремен. — Ако наистина не искаш да имаш нищо общо с друидите, тогава помисли върху това. Друидите нямаше да ни помогнат — наистина, решиха да не го правят, когато имаха този шанс. Прецениха, че трябва да останат отделени, извън политиката на расите. И този избор ги погуби. Сега и ти си изправен пред същата дилема. Пред същата дилема, Коглин — не прави грешка. Да останеш встрани или да се намесиш. Кое от двете?

Те седяха в тишина около масата, друидът, бившият друид, следотърсачът и момичето, а нощта ги обгръщаше с плътната си, кротка прегръдка. Големите котки спяха, дишането им бе меко — леко просвирване на въздух, изпускан от влажни ноздри. Миришеше на горящо дърво, на храна и на гора. Цареше уют и покой. Четиримата бяха обвити като в пашкул в сърцето на Дарклин Рийч и Кинсън си помисли, че тук с малко повече усилия човек може да си представи, че нищо от външния свят не може да го достигне.

Бремен се наведе леко напред, но разстоянието между него и Коглин сякаш значително се скъси.

— Какво толкова има да му мислиш, приятелю? Ти и аз, и двамата сме знаели правилния отговор цял живот, не е ли така?

Коглин изсумтя насмешливо, махна с ръка пред себе си и се загледа в мрака. После се извърна отново раздразнено.

— Има метал, здрав като желязо, но далеч по-лек, по-еластичен и не така трошлив. По-скоро е сплав, смесица от метали, която се е използвала в стария свят и е изобретение на старата наука. Всъщност, пак е предимно желязо, но закалено с въглерод при висока температура. Меч, изкован от тази сплав, наистина би бил непобедим. — Той погледна косо към Бремен. — Но температурите при закаляването са далеч по-високи от тези, които който и да било ковач може да създаде. Необходими са машини, за да се достигне тази температура, а тези машини са изгубени за нас.

— Имаш ли процеса? — попита Бремен.

Коглин кимна и почука с пръст главата си.

— Да, тук. Ще ти го кажа. Ще ти кажа всичко, което може да ти свърши работа, и ще приключим този безсмислен разговор! И все пак, не виждам каква полза ще има. Без подходящата пещ…

Кинсън отново погледна към Марет. Тя се взираше право в него, тъмните й очи бяха станали огромни, засенчени от кичурите на късата й черна коса, лицето й бе гладко и ведро. В този миг той си помисли, че е на крачка от това да я разбере, така, както преди не бе могъл. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, в откритостта на изражението й, в заряда на погледа й. Но тогава тя неочаквано се усмихна, устата й потрепна в ъгълчетата и очите й се отместиха от лицето му към нещо зад него.

Тогава той се обърна да погледне и видя, че Неуловимият се е втренчил в него, огромната муцуна на котката бе само на няколко инча от лицето му. Светещите очи се бяха заковали в пограничника, сякаш той беше най-странното нещо, което животното някога бе виждало. Кинсън преглътна буцата в гърлото си. Усещаше топлия дъх на котката. Кога ли се беше събудила? Как се бе приближила толкова близо, без да я усети? Издържа погледа й още миг, после пое дълбоко дъх и се извърна.

— Предполагам, че няма да пожелаеш да дойдеш с нас? — обърна се Бремен към домакина им. — Само на няколкодневно пътуване, колкото да видиш изковаването на талисмана.