Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Прекосиха едно поточе и струя ситни, студени капчици ги окъпа там, където водата се спускаше надолу по бързеите. Кинсън плисна няколко шепи на лицето си със затворени заради студа очи и изми потта от челото си. После продължи, като примигваше от влагата, вслушваше се в тишината и току хвърляше поглед назад към Бремен и Марет, които го следваха на няколко крачки. Усети леко безпокойство, но не успя да определи причината. Инстинктите му на следотърсач му нашепваха, че нещо не е наред, но спътниците му не изглеждаха никак разтревожени.

Той изостана крачка назад, за да се изравни с тях и измърмори:

— Нещо като че ли не е наред.

Марет го погледна безучастно. Бремен само сви рамене. Ядосан, Кинсън избърза отново напред. Прекосиха една широка поляна към група високи ели и продължиха през завесата от клони. Внезапно Кинсън усети миризма на дим. Забави крачка и се върна да предупреди останалите.

— Погледни напред — прошепна му Бремен и му посочи с поглед нещо зад него. Кинсън видя, че очите на Марет са странно разширени.

Пограничникът се завъртя бързо и се озова пред най-огромната блатна котка, която някога бе виждал. Тя седеше на шест фута от него и го гледаше. Светещите й очи бяха искрящо жълти, муцуната й беше черна, а окраската на тялото й причудлива и напомняше ковьор, съшит от различни парчета. Това бяха редки животни и се говореше, че срещата с блатна котка обикновено е последното събитие в живота ти. Живееха предимно изолирано, в тресавищата на Източната земя. Беше много трудно да бъдат забелязани, защото можеха да сменят окраската си и да се сливат с обкръжаващата ги среда. Средната им дължина беше три метра, а на височина достигаха до метър. Тази обаче беше дълга пет метра от носа до опашката и поне метър и двайсет метра висока. Очите й бяха почти на нивото на очите на Кинсън и ако решеше да скочи отгоре му, щеше да го направи, преди той да успее да мигне.

— Бремен — каза той меко.

Иззад гърба си Кинсън чу странно писукане и блатната котка вдигна огромната си глава в отговор. Звукът се чу отново и сега Кинсън осъзна, че го издава Бремен. Блатната котка облиза муцуната си, издаде подобен звук в отговор, обърна се и се отдалечи.

Бремен се приближи до вцепенения пограничник и сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Това е котката на Коглин. Бих казал, че сме вече близо до нашия човек, не мислиш ли?

Излязоха от елите, прекосиха една горска полянка, пресечена от криволичещо поточе, и свиха покрай огромен бял дъб. През цялото време блатната котка вървеше тихо пред тях, нито бързо, нито прекалено бавно, като че ли апатично, но в същото време им позволяваше да не я губят от поглед. Кинсън погледна въпросително към Марет, но тя поклати глава. Очевидно не знаеше повече от него.

Накрая стигнаха до обширно сечище, сред което бе построена малка хижа. Тя беше грубо изработена, доста стара и направо плачеше за ремонт. Дъските по стените бяха доста разхлабени, капаците висяха от пантите, а гредите по тясната веранда бяха изпокъртени и пропукани. Покривът изглеждаше достатъчно здрав и коминът беше в добро състояние, но в зеленчуковата градина от южната страна на хижата цареше пълен хаос, а буренаците заплашваха да погълнат основите й. Един човек стоеше пред хижата и ги чакаше. Като си спомни описанието, което Марет му бе дала, Кинсън веднага разбра, че това е Коглин. Беше висок и прегърбен, с кокалеста фигура, доста чорлав и размъкнат, с дрехи, които изглеждаха в същото състояние като самата хижа. Косата му беше тъмна, тук-там прошарена със сиво, и стърчеше от ъгловатата му глава подобно на таралежови бодли. Тясна, заострена брада украсяваше брадичката му, а горната му устна бе полузакрита от мустаци. Бръчки прорязваха обветреното му лице, подобно на бразди, прокарани не само от отминалите години. Той сложи ръце на хълбоците си и ги зачака да се приближат, широка усмивка разкриви лицето му.

— Я виж, я виж — извика той възторжено. — Момичето от Сторлок минава да ме навести. Не мислех, че ще те видя повече. Явно имаш повече кураж, отколкото предполагах. И май си открила истинския учител в занаята, а? Добра среща, Бремен от Паранор!

— Добра среща, Коглин — отвърна Бремен и протегна ръка, която другият моментално стисна. — Виждам, че си изпратил котката си да ни посрещне. Как му беше името? Неуловимият? Така стресна приятелите ми, че им съкрати живота с по пет години.

— Хм, имаме лек за това и ако този с теб е Кинсън Рейвънлок, той сигурно вече знае за какво говоря! — Коглин махна с ръка на пограничника. — Друидският сън ще ви върне тия годинки за минутка! — Той вирна ъгловатото си лице. — Нали знаеш за какво служи тази котка, приятелю? — Кинсън поклати глава. — Тя следи за неканени гости, което включва почти всеки. Единствените, които могат да стигнат дотук, са онези, които знаят как да говорят с него. Бремен знае, нали, старче?