Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Той погледна към Кинсън и се усмихна.

— Мисля, че е най-добре да запазим тази информация за себе си.

Кинсън кимна и не отговори. Бе забил поглед в краката си. После кимна отново и се изправи.

— Лека нощ, Бремен.

Понечи да се отдалечи, когато старецът го спря.

— Кинсън?

Пограничникът се обърна. Бремен отново се бе взрял в мрака, отвъд реката и гората.

— Все още не съм напълно сигурен, че всички тайни са на масата. Марет е много предпазлива млада жена. Тя има свои причини за всичко, което върши, и ги пази за себе си, докато не реши, че е безопасно да ги разкрие. — Той направи пауза, след това продължи: — Както ти сам вече знаеш. Лека нощ.

Кинсън остана на мястото си още миг, после се отдалечи.

Вървяха още три дни през толкова дива и непристъпна местност, че единствените пътеки, които откриха, бяха отъпканите от животни. Не срещнаха никого, нито каквито и да било човешки следи. Теренът бе станал хълмист, прорязан от дефилета и проломи, прояден от пролетните прииждания на Раб, обрасъл с храсталаци и треви, израсли до човешки ръст. На няколко места реката бе излязла от коритото си, образувайки криволици и тресавища, и те вече не можеха да разчитат да се ориентират по течението й. Кинсън ги отведе настрани от вече разпокъсаното й русло към дълбоката гора, като избра местност, където сенките на старите дървета бяха задържали надалеч, буйните храсталаци и високата трева и затова предлагаше по-добра проходимост из набраздения с възвишения и проломи терен. Времето остана добро, затова те успяха да изминат доста голямо разстояние, дори и при тези условия.

Докато пътуваха, Бремен вървеше до Марет, разговаряше с нея за магията й и даваше съвети относно употребата й.

— Има начини да я контролираш — каза й той. — Трудността се състои в това да ги откриеш. Присъщата магия е по-сложна от придобитата. Придобитата магия се научаваш да използваш чрез метода проба-грешка, като постепенно изграждаш познанията си за нея. Откриваш кога се получава и кога не; тя е предсказуема и обикновено можеш да разбереш начина й на действие. Но при присъщата магия това не винаги е възможно. Тя е просто там, родена е с теб, част от плътта и кръвта ти е. Прави, каквото си иска, когато си поиска и често както си поиска, а за теб остава само да откриеш принципите й на действие, доколкото можеш. Проблемът при контролирането на присъщата магия е далеч по-усложнен от факторите, които влияят на проявите й. Характерът ти може да оказва влияние. Емоциите ти, настроението ти.

Защитните сили на организма ти също могат да повлияят върху изблиците на магията. Твоят светоглед, Марет, начинът ти на мислене, убежденията ти, мотивацията ти — всички те могат да предопределят проявите й. Магията е хамелеон. Понякога просто се отказва и се оттегля, без да се опитва да преодолее защитите и затрудненията, които поставяш на пътя й. Друг път ги атакува, за да ги разруши и да мине през тях, и го постига, без значение какво се опитваш да направиш, за да я спреш.

— А кое е онова, което оказва най-голямо влияние при мен? — попита го тя.

— Точно това трябва да открием.

На шестия ден от тяхното пътуване, те достигнаха Камъка на сърцето. Беше точно след пладне и вече бяха прекосили района от обширни, стръмни хълмове и скалисти долини, който представляваше подстъп към планината Рейвъншорн. Беше им горещо, краката им се бяха подбили от ходене, а след като оставиха Раб и притоците й далеч след себе си, не се бяха къпали вече два дни. Никой не говореше много този ден, бяха концентрирали цялата си енергия, за да достигнат целта си преди мръкване, както бе преценил Кинсън. Въпреки страховитата репутация на Дарклин Рийч, по време на пътуването не срещнаха никакви опасности и общо взето, преходът им бе доста скучен. Затова за тях бе същинско облекчение да видят самотния, подобен на комин връх, който стърчеше към небето в ярката слънчева светлина, обляла малката долина пред тях. Те излязоха от заслона на смърчовете и елите, където сенките бяха тъй дълбоки, че трябваше да следват пътя си почти пипнешком, и тогава го видяха. Кинсън посочи натам, но Бремен и Марет вече кимаха и се усмихваха в знак, че са го забелязали.

Слязоха от хълмовете през туфи диви цветя към хладната сянка на дърветата, които изпълваха цялата долина. Вървяха в тишина сред високите дървета — червени брястове, бели и черни дъбове, калини и брези. Имаше и иглолистни, на стотици години, с гъсти иглички и мъхести стъбла, но широколистните преобладаваха. Затворени под балдахин от клони и зад стена от дебели дънери, те бързо изгубиха от поглед Камъка на сърцето. Кинсън водеше, като все още се оглеждаше за следи, но не откри нищо и вече започваше да се чуди защо. Ако Коглин живееше в долината, как така никога не се бе разхождал наоколо? Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Имаше птици и дребни животни, но нищо друго.