— Но нали казахте, че ще ви достави удоволствие да ни я дадете — изтъкна Филип.
— Точно така казахте — потвърди и Сот.
— А на нас ще ни достави удоволствие да я вземем.
— Наистина.
— И защо тогава не ни я дадете, Ваше Величество?
— Да, защо, наистина?
— Поне за малко?
— Само за няколко дни?
Бен отново беше на път да изгуби контрол над себе си. Той хвана бутилката и я размаха пред лицето си.
— По-добре никога да не бях зървал тази бутилка — изкрещя той. — Мразя я! Искам да я няма тук! Искам Абърнати и медальонът да се върнат! Искам желанията да са небет шекер и аз да си ги хрускам по цял ден! Но те не са и нито аз, нито вие можете да ги схрускате! Ето защо, да прекратим темата за бутилката и да се върнем на троловете, преди да съм решил да не слушам нищо и да ви пратя да се пръждосвате от тук!
Той върна бутилката, като силно я удари в пода и седна отново. Гномите многозначително се спогледаха.
— Той мрази тази бутилка — прошепна Филип.
— Предпочита да я няма тук — прошепна Сот.
— Какво си говорите? — попита Бен. Не можеше да ги чуе добре.
— Нищо, велики кралю — отвърна Филип.
— Нищо, могъщи кралю — потвърди Сот.
Те бързо се върнаха на своя печален разказ за троловете, който успяха да предадат набързо. Докато говореха, погледите им не се отместваха от бутилката.
Останалата част от деня се изтърколи много по-бързо, отколкото Бен беше очаквал. Гномите му разказаха историята си и се отправиха към покоите си. Гостите винаги бяха поканвани в двореца да пренощуват и Филип и Сот неизменно се възползваха от поканата, защото обичаха храната, която готвеше Парснип. Бен беше готов да се примири с това, ако не правеха толкова много бели. Още преди дори да излязат от стаята, Бен вече отиваше при Уилоу. Твърде късно си спомни за бутилката, която остана до стола му сред саксиите с цветя. Върна се, вдигна я, огледа се за сигурно място, където да я скрие и реши да я остави в един шкаф, където имаше много саксии и вази с цветя. Остави бутилката, която твърде много подхождаше на онова място и забърза навън.
Той се разходи заедно с Уилоу сред градините, припомни си плана за следващия ден — как, за бога, щеше да се справи без Абърнати, който му припомняше всички задачи и водеше календар на задълженията му — надникна в кухнята, за да види какво готви Парснип и излезе да потича.
Тичането беше единственото физическо упражнение, към което той стриктно се придържаше. Беше успял, доколкото е възможно, да си запази боксьорската форма — като бивш носител на сребърната ръкавица от едно време — но му липсваха условия за трениране, каквито имаше в гимназията в Чикаго, тъй че разчиташе главно на бягането, наред с разтягане на ластици и гирите. Това му бе достатъчно, за да поддържа формата си.
Облече спортния екип и маратонките и прекоси през езерото от острова към планината с езерната птица — личния му сал, който той привеждаше в движение само с мисъл. Покатери се на хълма и започна да бяга край долината. Наближаваше есен, някои листа вече започваха да се прошарват. Дните ставаха по-къси, нощите студени. Той бяга почти два часа, опитвайки се да се освободи от напрежението и огорченията на деня; когато се умори, прекоси езерото обратно.
Слънцето бързо се спускаше на запад и вече почти се скриваше зад дърветата и планинските върхове. Той гледаше величествените очертания на двореца, седнал в сала, и си мислеше колко много го бе обикнал. Сребърният дворец беше домът, за който винаги бе мечтал — дори и когато не си даваше ясна сметка за това. Спомни си колко зловещ му се бе сторил първия път, прояден от поразата, засегнат от това, че магията на тази земя линееше и се губеше. Спомни си колко огромен и празен му се бе сторил тогава. Но това беше преди да: разбере, че дворецът е жив и способен да чувства също като него. Спомни си каква топлина бе усетил в него онази първа нощ — истинска топлина, а не плод на неговото въображение. Сребърният дворец бе особено творение на магията — творение от камък, вар и метал, което въпреки това бе одухотворено като същество от плът и кръв. Той можеше да стопля, храни и подслонява, можеше да облекчи човека. Това бе удивително магическо творение, на което Бен все още продължаваше да се удивлява.
Когато се върна след бягането, Уилоу му съобщи, че Куестър се е появил, колкото да заяви, че Абърнати със сигурност не се намира в Отвъдната земя. Бен прие стоически тази вест. Не беше и очаквал лесно разрешение на проблема.
Читать дальше