Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

Куестър Тюс внезапно отпусна ръце с широк замах, после ги вдигна отново и въздухът се изпълни със сребрист прашец, който просветна и затрептя като жив. Прашецът се завъртя като вихър около ръцете на Куестър, след което се посипа върху Абърнати. Абърнати не можа да го види, все още държейки очите си плътно затворени. Куестър продължи да припява, все по силно, почти мелодично. Сребърният прашец се завихри отново, светлината на стаята стана по-ярка и над въздуха се спусна внезапен хлад. Бен усети как чупка гномите плътно се прилепиха до краката му, бръщолевейки уплашено. Уилоу стисна ръката му по-силно.

— Езарац! — извика внезапно Куестър — или нещо подобно — и в този момент се появи ослепителна светлина, която се отрази в медальона на Бен и ги накара всички да отстъпят назад.

Не, почакай, каза си Бен. Та ръцете му ги няма! Вместо тях има лапи!

— Ох, ох — завайка се Куестър. Абърнати отвори очи.

— Джаф! — изджавка той. А после продължи да лае ужасен. — Джаф, джаф, джаф!

— Куестър, та ти го превърна напълно в куче! — възкликна Бен, който направо не можеше да повярва. — Направи нещо!

— По дяволите! — промълви магьосникът. — Един момент! Един момент!

Той размаха ръце и сребристият прашец се разлетя. Започна заклинанието си отново. Абърнати бе установил, че на мястото на ръцете си има лапи. Той широко отвори очи и муцуната му започна да потръпва.

— Еразарац! — изрева Куестър. Светлината проблесна, медальонът се озари и лапите изчезнаха. Абърнати отново имаше ръце.

— Абърнати! — възкликна магьосникът.

— Само да ми паднеш, магьоснико…! — изрева писарят. Явно и гласът му също се беше върнал.

— Стой на място! — заповяда магьосникът, но Абърнати вече приближаваше към него, като се измъкваше вън от пръстена със сребърния прашец. Куестър веднага се спусна да го спре, като отмахваше прашеца, който се изправяше като димна завеса помежду им. Прашецът се оттегляше от него като жив и внезапно го връхлетя право в лицето.

— Еразаца! — прокашля се внезапно Куестър Тюс.

Кладенец от светлина изведнъж се отвори изпод Абърнати и облакът светли прашинки се скупчи около краката му и започна да се впива в тях като с малки пипала. Светлината постепенно започна да свлича Абърнати.

— Помощ! — крещеше той.

— Куестър! — викна Бен.

Той се завтече напред и се спъна в чупка гномите, които кой знае как се бяха озовали пред него.

— Аз… аз го… Ваше Величество! — Куестър едва успяваше да си поеме дъх. Опитваше се отчаяно да насочи Абърнати беше разширил очи още повече, ако това изобщо бе възможно, и се опитваше да се отскубне от обгърналата го светлина, викайки като обезумял. Бен се опитваше да се отърве от чупка гномите.

— Запазете… спокойствие! — повтаряше Куестър. — Запазете… спо… ох, ох, ох… АПЧХИ!

И той кихна толкова силно, че отскочи назад и се блъсна в Бен и другите, като ги събори всичките на земята. Сребристият прашец отлетя през прозореца сред слънчевата градина. Абърнати нададе един последен вик и бе всмукан от светлината. Тя проблесна още веднъж и изчезна.

Бен се изправи, като се подпираше на ръце и колене и яростно изгледа Куестър.

— Gesundheit! — изрева той. Куестър целият почервеня.

— Е? — възкликна Бен. — Къде с той? Какво стане с него?

Куестър явно не беше готов с отговори, тъй че Бей отклони вниманието си от него и помогна на Уилоу да се изправи, след което отново се обърна, Още не беше напълно разгневен — продължаваше да бъде под влияние на шока — но гневът му всеки момент щеше да избухне, Абърнати бе изчезнал безследно, просто ей така. И, разбира се, медальонът на Бен, медальонът, който закриляше кралството и живота му и за който Куестър бе гарантирал, че нищо не може да му се случи, също бе изчезнал.

Той промени намеренията си. Нямаше в края на краищата да се ядоса. Щеше просто да се поболее.

— Куестър, къде е Абърнати? — повтори въпроса си той.

— Ами, аз… всъщност, Ваше Величество, всъщност аз… аз не зная съвсем — успя най-сетне да изрече магьосникът.

Бен се вкопчи в робата на магьосника. Май най-накрая щеше да предпочете да се ядоса.

— Не ми казвай това! Ти си длъжен да го върнеш, по дяволите!

— Ваше Величество — Куестър беше пребледнял, но се владееше. Не се и опита да се отскубне. Само се изопна и си пое дълбоко дъх. — Още не съм сигурен какво стана.

Ще ми трябва малко време да разбера…

— Ами не можеш ли да се досетиш? — изкрещя Бен. Бухалското лице цялото се сгърчи.