Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

— Знаех си аз… — промълви Абърнати през зъби.

— Но съществува една възможност — незабавно продължи Куестър без въобще да му обръща внимание. Той замълча и си пое дълбоко дъх. — Бихме могли да използваме медальона.

Бен го изгледа изумен. Медальона ли? Кой медальон?

— Вашия медальон, Ваше Величество.

— Моят медальон ли?

— Ще трябва да го свалите и да го дадете на Абърнати да го сложи, докато трае процесът на преобразяване.

— За моя медальон ли говориш?

Куестър изглеждаше така, сякаш чакаше всеки момент таванът да се срути отгоре му.

— Разбирате ли, става дума само за няколко минути и толкова. После ще можете да си получите медальона обратно.

— Ще мога, да. Разбира се.

Бен не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Куестър, цели седмици бяха нужни, за да си върна този проклет медальон при положение, че той дори не ми беше отнет, а ти искаш сега наистина да го махна? Мислех, че при никакви обстоятелства не бива да го свалям. Нали сам си ми казвал това десетки пъти? Не е ли така?

— Е, да…

— Какво ще стане, ако нещо се получи не както трябва и медальонът се повреди или изгуби? Какво ще стане тогава? — Бен го полазиха студени тръпки. — Какво ще стане ако… ако по някакви причини Абърнати не бъде в състояние да ми го върне? Огън и мълнии! Куестър, това с най-необмислената идея, която съм чувал! Та какво си въобразяваш ти?

Всичка се бяха отдръпнали по време на неговата тирада и тон се озова сам с магьосника посред цветята, Куестър стоеше без да помръдва, но явно се чувстваше неловко.

— Ако имаше някаква друга възможност, Ваше Величество…

— Ами открий, по дяволите! — скастри го Бен. Той искаше да каже още нещо, но се прекъсна и се огледа за останалите. — Какво мислят другите по въпроса? Абърнати? Уилоу?

Абърнати нищо не отвърна.

— Според мен, ти трябва внимателно да прецениш всички рискове, Бен — каза накрая Уилоу.

Бен сложи ръце на хълбоци, изгледа всички подред, след което безмълвно се взря в градината отсреща. Значи, трябва да прецени какво рискува, а? Е, рискува онова, което го бе направило крал на Отвъдната земя и благодарение на което се бе задържал на трона до този момент. Само този медальон можеше да призове Паладий, странстващия рицар, който бе воин и закрилник на краля — на него самия в не един случай досега. Този медальон също му позволяваше да минава от Отвъдната земя в другите светове, включително и в онзи, от който бе пристигнал. Ето какво рискуваше! Без медальона той рискуваше да бъде унищожен като куче!

Той мигновено се разкая за сравнението. В края на краищата, Абърнати от своя страна рискуваше цял живот да си остане куче.

Той мрачно се навъси. Денят, който бе започнал съвсем безоблачно наглед, започваше да очертава най-неприятни перспективи. Спомените му се натрапваха по най-болезнен начин. Само преди десет месеца той измамен по такъв начин, че върна стария магьосник Мийкс обратно в Отвъдната земя, докато си въобразяваше, че е завинаги изгнан извън пределите на тази страна. Тогава Мийкс бе използвал значителните си магически умения, за да отнеме самоличността на Бен и трона му. А и — най-важното — бе успял да го убеди, че сам му е дал своя медальон. Бен за малко не загина — да не говорим за Уилоу — докато не откри измамата и не унищожи стария размирник веднъж завинаги. Вече си бе върнал кралството, настанил се удобно в Сребърния дворец, и държеше властта в свои ръце, като осъществяваше програмата си за подобряване живота в страната, и ето че Куестър Тюс отново започваше да си играе с магии! Дявол да го вземе!

Загледа се в цветята. Гардении, рози, лилии, хиацинти, маргаритки и десетки техни разновидности, както и увивни цветни растения се разкриваха пред очите му като пъстър килим, ароматен и мек. Такъв покой цареше тук. А разполагаше с толкова малко време, за да се порадва на градината. От седмици насам сега му се случваше за първи път да дойде тук. Нима не можеха да го оставят поне за малко на мира?

Но нали е крал. Няма нищо чудно в това. Не беше на някоя чиновническа длъжност от осем до пет. Не за това беше изоставил професията на проспериращ адвокат в Чикаго, Илиноис, и бе дошъл тук, за да претендира за трона на Отвъдната земя — едно кралство на магия и вълшебни създания, което не се намираше някъде в околностите на Чикаго, нито на друго познато място. Не за това бе предпочел да промени коренно живота си, тъй че не бе останала и следа от онзи човек, който бе познат в някогашния му свят. Беше потърсил промяна. Затова и беше дошъл тук. Беше поискал да избяга от безсмислието, от онова, в което се беше превърнал — един изпълнен с горчивина и странящ от хората вдовец, обезверен служител на една професия, която все повече започваше да се обезличава. Беше потърсил предизвикателство, за да осмисли отново живота си и го беше намерил. Предизвикателството обаче беше постоянно, независимо от мястото и времето, нито от неговите нужди и предпочитания. Просто бе налице, винаги ново и неочаквано. И той разбираше и приемаше факта, че винаги трябва да бъде готов да го посрещне.