Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

Абърнати още повече се навъси.

— Както и ти. Ходех на училище.

— Наистина ли? Нима там, откъдето идваш, обучават кучетата да говорят?

Абърнати полагаше големи усилия да не загуби самообладание.

— Разбира се, че не. Тогава аз не бях куче. Бях човек.

Елизабет беше възхитена.

— Така ли? — тя размисли и изпита известно двоумение. — А, разбирам. Някой магьосник ти е причинил това, нали? Точно като в Красавицата и звяра . Знаеш ли тази история? Имало един красив принц, който бил преобразен в отвратителен звяр чрез някаква черна магия и не можел да си върне предишния вид, докато някой истински не се влюби в него — тя млъкна. — И с теб ли се е случило така, Абърнати?

— Ами…

— Това лош магьосник ли е било?

— Ами…

— Защо те е преобразил в куче? Каква е твоята порода, Абърнати?

Абърнати се близна по носа. Беше жаден.

— Мислиш ли, че можеш да отвориш вратата на тази витрина и да ме пуснеш? — попита той.

Елизабет се завтече напред, развяла къдрици.

— Да, разбира се — тя се спря. — Заключено е, Абърнати. Тези витрини винаги са заключени. Майкъл ги държи заключени, за да си пази нещата. Няма вяра на никого — и тя млъкна. — Ох, ох, но какво е станало с бутилката, която стоеше тук? Имаше една бяла бутилка, изрисувана с танцуващи клоуни, а ето че сега я няма! Какво ли е станало с нея? Да не си седнал отгоре й, Абърнати? Майкъл направо ще побеснее от яд! Да не е някъде под теб?

Абърнати врътна очи.

— И представа нямам дори, Елизабет. Не мога да видя нищо под мен, защото не мога дори да се помръдна, за да погледна. Сигурно никога нищо няма да мога да видя, ако не се махна от тук!

— Нали ти казах, че вратичката е заключена — тъжно повтори Елизабет. — Може би ще успея да взема ключа. Баща ми е иконом на Гроум Уайт. Той има ключове отвсякъде. В момента го няма, но ще ида да проверя в стаята му. Веднага се връщам! — и тя тръгна да върви. — Не се тревожи, Абърнати. Само ме почакай!

И тя излезе през вратата на пръсти. Абърнати остана да седи в тишината замислен. Каква ли бе тази бутилка, за която говореше момичето, кой ли е този Майкъл, къде ли се намираше Гроум Уайт? Той познаваше един Майкъл на времето. И Гроум Уайт. Но и онзи Майкъл, и Гроум Уайт бяха потънали в забравата…

Усети как по гърба го полазват студени тръпки при тези почти забравени спомени. Не, това не може да бъде, каза си той. Сигурно беше просто случайно съвпадение. Може да не е чул добре. Може Елизабет да е казала нещо друго, а той да не я е разбрал.

Минутите минаваха и най-сетне тя отново се появи. Влезе безшумно през вратата, прекоси стаята до витрината, пъхна един железен ключ в ключалката и го превъртя. Стъклената врата с метални рамки се отвори и Абърнати се озова на свобода. Той неловко се протегна.

— Благодаря ти, Елизабет — каза той.

— За мен беше удоволствие, Абърнати — отвърна тя. Момичето оправи обърнатите вази, огледа се наоколо за липсващата бутилка, но не я видя и се отказа да я търси. Затвори вратата на витрината и отново я заключи.

— Бутилката я няма — заяви тя печално. Абърнати се изправи и отупа праха от дрехите си.

— Давам ти честната си дума, че не зная къде е — заяви той.

— О, вярвам ти — увери го тя. — Но Майкъл може и да не ти повярва. Той не проявява особено разбиране за тези неща. Той даже не пуска никой да влиза тук, освен със специалната му покана — и винаги остава с него. Аз мога да влизам сама, само защото баща ми е икономът. Приятно ми е да идвам тук и да разглеждам тези красиви вещи. Знаеш ли, че на отсрещната стена има една картина с хора, които наистина се движат? И една музикална кутийка, която може да ти изсвири каквото си поискаш. Не зная какво имаше в онази бутилка, но трябва да е било нещо много специално. Майкъл не позволяваше никой да се приближи до нея.

Картина с хора, които се движат, и музикална кутийка, която свири по желание ли? Магия, веднага си каза Абърнати.

— Елизабет — прекъсна я той, — къде съм попаднал? Елизабет го изгледа с любопитство.

— В Гроум Уайт, разбира се. Не ти ли казах?

— Да, но… къде се намира това Гроум Уайт? Момиченцето примигна със сините си очи.

— В Удънвил.

— Ами това Удънвил къде е?

— Северно от Сиатъл. Щата Вашингтон. В Съединените американски щати — Елизабет забеляза как Абърнати започваше да изглежда все по-объркан. — Това нищо ли не ти говори, Абърнати? Не знаеш ли нищо за тези места?

Абърнати поклати глава.

— Боя се, че тези места не са от моя свят. Не зная къде… — и в този миг той се спря. В гласа му прозвуча тревога. — Елизабет — бавно изрече той, — чувала ли си нещо за място, което се нарича Чикаго?