Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

Елизабет се усмихна.

— Разбира се. Чикаго, щата Илиноис. Но това е твърде далеч оттук. Да не би да си от Чикаго, Абърнати?

Абърнати направо не беше на себе си.

— Не, но кралят е… или е бил! Но това е някакъв кошмар! Та аз вече не съм в Отвъдната земя! Озовал съм се в света на Негово Величество! Този глупак магьосникът! — и той млъкна ужасен. — О, господи, боже мой! А и медальонът е в мен! Медальонът на краля!

Той опипа в отчаяние верижката и медальона, който висеше на врата му, а в същото време Елизабет възкликна:

— Абърнати, всичко е наред, не се плаши, моля те! Аз ще се погрижа за теб, наистина! Ще ти помогна — и тя През цялото време го потупваше успокоително.

— Елизабет, ти нищо не разбираш! Този медальон е талисманът на краля! Той не може да го защити, докато аз го нося в този свят! На него той му е нужен в Отвъдната земя! Това вече не е неговият свя…! — той се прекъсна отново. В очите му се появи нов ужас. — О, в… неговия свят! Та това е неговият свят. Някогашният му свят. Елизабет! Елизабет, нали каза, че това място се нарича Гроум Уайт — и господарят тук е Майкъл. Как му е цялото име, Елизабет? Кажи ми го веднага!

— Абърнати, успокой се! — Елизабет продължаваше да се опитва да го погали. — Името му е Майкъл Ард Ри.

Абърнати изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи сърдечен пристъп.

— Майкъл Ард Ри — той промълви тихо името, сякаш ако го изречеше на висок глас, той сигурно щеше да получи сърдечния пристъп, който го заплашваше. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Елизабет, ти трябва да ме скриеш!

— Но какво е станало, Абърнати?

— Много е просто, Елизабет. Майкъл Ард Ри е моят най-голям враг.

— Но защо? Какво е станало, та да бъдете врагове? — въпросите на Елизабет бяха нескончаеми. Сините й очи се въртяха на всички страни. — Да не би да е приятел на онзи магьосник, който те е превърнал в куче, Абърнати? Да не би да е лош…

— Елизабет! — Абърнати се опита да не прозвучи съвсем отчаяно. — Всичко ще ти разкажа, обещавам ти, но след като ме скриеш! Не бива да ме открият тук, с медальона, с…

— Добре, добре — веднага го увери момиченцето. — Обещах ти да се погрижа за тебе и ще го направя. Аз държа на обещанията си — тя се замисли. — Можеш да се скриеш в стаята ми. Там няма да те намерят на първо време. Никой не влиза при мен, освен баща ми, а него няма да го има няколко дни. Но трябва първо да намерим начин да стигнеш дотам. Това няма да е лесно, защото из коридорите винаги се шляе някой. Чакай да видя…

Тя го изгледа критично, докато на Абърнати му се щеше да стане невидим, после развълнувано плесна с ръце.

— Сетих се! — усмихна се тя. — Ще играем на преобличане!

Това бе най-унизителният момент в живота на Абърнати, но той го направи, защото Елизабет го увери, че се налага. Той интуитивно се доверяваше на Елизабет, както човек се доверява на едно дете и не се съмняваше, че тя искрено желае да му помогне. Неистово се стремеше да се измъкне и да се скрие. Най-лошото, което можеше да му се случи във всеки един свят, бе да бъде открит отново от Майкъл Ард Ри.

Тъй че остави Елизабет да му сложи една импровизирана каишка на врата и тръгна на четири крака, облечен в копринените си дрехи със сребърни копчета, и излезе от стаята като истинско куче. Това бе неудобно, унизително и позорно. Чувстваше се като истински глупак, но въпреки това го направи. Съгласи се дори да души наоколо, докато вървеше и да върти опашка.

— В никакъв случай не бива дума да продумваш — предупреди го момичето, докато излизаха през вратата в коридора. Коридорът беше потънал в мрак и без прозорци, също като стаята с произведенията на изкуството, и Абърнати усети хладния допир на камъка по ръцете и краката си. — Ако ни види някой, ще му кажа, че ти си кученцето ми и се маскираме. Струва ми се, че няма да обърнат особено внимание, като видят в какви дрехи си облечен.

Много хубаво, помисли си Абърнати ядосан. И какво толкова им има на дрехите ми? Но нищо не каза.

Те минаха през дълга редица от коридори, целите от камък и дърво, слабо осветени от малки, високи прозорчета и лампи. Абърнати вече бе видял достатъчно от Гроум Уайт, за да му стане ясно, че това е дворец от типа на Сребърния дворец. Това му подсказваше, че Майкъл Ард Ри живее в света на детските си фантазии и му се прииска да узнае нещо повече за него. Но точно сега бе по-добре да не мисли за Майкъл; боеше се, че като мисли за него, може някак си да го извика и той изтласка проблема от съзнанието си.