Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

Бен стоически въздъхна. Кой знае защо, не бе никак изненадан.

Абърнати се стресна като от сън. Не се събуди в истинския смисъл на думата, защото изобщо не беше заспивал, а просто копнееше да бе заспал, присвил очи и престанал да диша, сякаш плуваше под вода. Но изпита чувството, че се събужда, защото първоначално светлината го обгръщаше от всички страни, толкова ярка, че я усещаше и със затворени очи, а после изведнъж изчезна.

Той запримига и се озърна. Всичко бе обгърнато от сенки и полумрак. Трябваше му известно време, докато се приспособи напълно. Виждаше летви пред лицето си. Той отново примигна с очи. Та той беше заобиколен отвсякъде от летви! Боже господи, намираше се в клетка!

Опита се да се изправи, но установи, че клетката не му позволява. Главата му направо опираше в тавана. Той едва успя да извие ръка — защото и нея едва можеше да отмести — за да опита да докосне тавана, след което летвите… Чакай, но какво значи това? Той отново опипа летвите. Те представляваха рамки на стъкло — и дори не бяха летви, а нещо като сложно изработена решетъчна рамка. А и клетката не бе четвъртита, а шестоъгълна!

Де се е чуло и видяло шестоъгълна клетка?

Той сведе поглед. Две изящни вази бяха поставени между краката му и стъклото и изглеждаха така, сякаш само с дъха си можеше да ги счупи.

И все пак той си пое дълбоко дъх, най-вече от удивление.

Не се намираше в клетка. Намираше се в някаква витрина!

В първия момент остана толкова изумен, че направо не му хрумваше какво да прави. Вгледа се отвъд витрината в сенките и полумрака. Намираше се в огромна зала, цялата от камък и дърво, в която се намираха много лавици и витрини, в които стояха най-различни произведения на изкуството и реликви. Осветлението бе толкова слабо, че той почти не можеше нищо да различи. Малкото светлина проникваше само от прозорчетата, разположени високо на стените. По стените имаше пана, а каменният под бе покрит с ръчно тъкан килим.

Абърнати се навъси. Къде, в името на всичко свято на света, се беше озовал? Този проклет Куестър Тюс! Сигурно беше някъде в Сребърния дворец, заключен в някоя полу-забравена стая със стари антики, само дето… Той не довърши мислите си. Само дето чувстваше, че не е. Той още повече се навъси. Този вятърничав магьосник! Какво ли му беше направил сега?

В единия край на стаята се отвори врата и безшумно се затвори. Абърнати примигна в мрака. Имаше някой тук, но не можеше да разбере кой. Притаи дъх и наостри уши. Който и да беше това, явно още и не подозираше за него. Който и да бе той, просто си ходеше из стаята, много бавно, спираше се от време на време и оглеждаше някои неща. Сигурно е посетител, помисли си Абърнати, който е дошъл да разгледа антиките. Стъпките приближиха отляво. Неговата витрина беше отдалечена от стената и той не можеше да вижда добре, без да си извърне главата и врата, а се страхуваше, че може да счупи нещо. Въздъхна. Е, може би се налага. Та нали, в края на краищата, не можеше да стои тук до безконечност?

Стъпките минаха покрай него, забавиха се, обиколиха наоколо и спряха. Той погледна надолу. Едно малко момиченце бе вдигнало очи. Стори му се съвсем малко, на не повече от дванайсет години, с тънко телце, кръгло лице и къдрава медено-златиста коса, късо подстригана. Очите й бяха сини и носът й беше обсипан с лунички. Момичето явно се чудеше, що за птица е това. Абърнати притаи дъх, с надеждата, че то ще загуби интерес и ще се отдалечи. Но това не стана. Опитваше се да остане напълно неподвижен. Но в този момент неволно мигна и момичето удивено отстъпи назад.

— О, но ти си бил жив! — възкликна то. — Ти си истинско кученце!

Абърнати въздъхна. Всичко излизаше според очакванията му, както от самото начало на този ден.

Момиченцето отново приближи, разширило очи от удивление.

— Горкичкият! Заключили са те в тази витрина без храна и вода, без нищо! Горкичкото кученце! Кой е направило това?

— Един идиот, който се мисли за магьосник! — отвърна Абърнати.

Този път тя наистина ококори очи.

— Но ти можеш да говориш! — прошепна тя, възбудена от конспиративната ситуация. — Кученце, та ти можеш да говориш!

Абърнати се навъси.

— Имаш ли нещо против да престанеш да ме наричаш „кученце“?

— Не, искам да кажа, нямам нищо против — приближи тя. — Как се казваш, кученце? Ох, извинявай. Как ти е името?

— Абърнати.

— А аз съм Елизабет. Не Бет, нито Лиз или Лиди, нито Лиза или Бети, просто Елизабет. Мразя тези сладникави галени имена. Майките и бащите обичат да ти ги прикачат, без въобще да те питат, и така си ти остават завинаги. Това не са истински имена, а само полу-имена. Елизабет е едно истинско име. Това е било името на сестрата на баба ми — тя млъкна. — Как си се научил да приказваш?