Тери Брукс - Вълшебната кутия

Вълшебните мъгли.

Те се издигнаха като воал и се спуснаха пред стоманената врата, която препречваше входа към тунела; замаскираха я като с боя и след това започнаха да я разграждат, докато не остана нищо, освен бегло загатване за игра на сенки пред празнотата на черната дупка.

— Побързай! — изсъска Бигар в ухото му, като се стрелна покрай него. — Мини, преди да се е затворила!

Птицата се изпари мигновено и нейното изчезване изглежда накара Хорис Кю да я последва, втурвайки се, като все още държеше кутията, изгубила значението си като съкровище. Сега той можеше да погледне вътре и да види какво се криеше там. Кутията нямаше капак и можеше да надникне, за да открие тайната й. Някога бе готов на всичко, за да го стори. Сега — не посмя.

Премина през воала, през мрежата от вълшебни мъгли, появила се сякаш от неговото минало. Беше с широко отворени и зорки очи, като възнамеряваше да не изпусне почти нищо от онова, което го очакваше и да разбере почти всичко, което се случваше. Получи внезапно видение на изчезващи златни монети и потъващи основи на дворец — горчивата равносметка на неговите загуби, общата стойност на пет пропилени години. Всичко това бе там и после се изгуби. Той се озова в някакъв коридор, който нямаше под или таван, или дори стени. Хорис беше в прозрачна светлина и плуваше през нея като уловена в мрежа риба, която се мъчи да се освободи от капана си. Нищо не трепваше около него, нищо не се чуваше, нямаше чувство за съществуване или за време и място само проходът и страшното убеждение, че и при най-малкото отклонение щеше да се окаже изгубен завинаги.

Какво направих? — запита се той ужасен и замаян.

Отговор не дойде и Хорис продължи да се бори като човек, намазан с втвърдена кал. Сковаващият студ на нощта проникваше до мозъка на костите му. Това бе студенината на собствената му съдба, истина, която зловещо нашепваше за изгубена надежда. Помисли си, че вижда Бигар, помисли си, че чува парализираното крякане на птицата, духът му се повдигна от трескавата надежда, че страданията на нещастното създание са по-големи от неговите собствени.

Тогава, ненадейно, мъглите изчезнаха и той се освободи от сковаващата светлина. Беше нощ и нощта бе кадифено черна, топлият въздух бе изпълнен от приятни ухания и успокоителни звуци. Стоеше в някаква равнина, тревата бе плътна и мека и той я усещаше с краката и с лактите си, вятърът галеше тревния поток, който се надигаше като океан към далечните планини. Хорис погледна към небето. Там ярко светеха осем луни — бледоморава, прасковено — розова, жарко — розова, с цвят на нефрит, на берил, морскозелена, тюркоазена и бяла. Багрите им се сливаха и струяха надолу над заспалата земя.

Не може да бъде!

Бигар изникна отзад. Летеше доста неустойчиво и кацна върху най-близката купчинка, която се оказа съставена от малки като иглички дъбове, оцветени в светло синьо. Той се изтърси, за кратко почисти с клюн перата си и се огледа.

Когато съзря луните, той подскочи на половин метър.

— Аук! — изкряка, самозабравил се за миг.

След това се изплю от отвращение и потрепери:

— Хорис? — прошепна той. Очите му се бяха разширили като чаени чинийки, не малко постижение за една птица. — Там ли сме, където си мисля, че сме?

Хорис не можеше да отговори. Той изобщо не можеше да говори. Просто се взираше — в небето, после в околностите, надолу в краката си и след това в магическите надписи по повърхността на вълшебната кутия, която отново бе затворена и закрита.

Отвъдната земя! Това беше Отвъдната земя!

— Добре дошъл у дома, Хорис Кю — зад рамото му долетя ниско съскане, проникващо, коварно и хладно като смъртта.

Хорис усети как сърцето му се свлече в петите. Този път, когато се обърна назад, там наистина го очакваше нещо.

Бен Холидей се пробуди бавно и лениво и се усмихна. Успя да усети присъствието на Уилоу, която се стараеше да стои неподвижна до него. Без да се налага да поглежда, той знаеше, че тя го наблюдава. Знаеше това така добре, както знаеше, че я обича повече от собствения си живот. Той лежеше с гръб към нея в леглото си, обърнат към отворения прозорец, през който се промъкваше бледата светлина на зората и изпъстряше затъмнената спалня със сребристи петънца и въпреки това знаеше, че тя е там. Протегна ръка назад към нея и усети пръстите й съвсем близо над дланта си. Вдиша дълбоко от свежия летен въздух, изпълнен с уханието на горски треви, дървета и цветя и си помисли, че е голям щастливец.