Тери Брукс - Вълшебната кутия

Все пак, тя беше неговото най-свидно и важно съкровище от този свят и той нямаше намерение да го остави на тези празноглавци, които го следяха.

Хорис напъха вълшебната кутия под ръката си и се втурна през стаята, криволичейки сред препятствията от безполезни мебели и долнопробни писания, към вратата за тунела. Там той с твърда ръка набра втори код на циферблата, в близост до лоста, който подсигуряваше тежките ключалки на вратата, чу ги да щракват отворени и натисна лоста.

Лостът не помръдна.

Хорис Кю се намръщи; приличаше на ученик, когото са хванали да бяга от училище. Той ядосано завъртя циферблата и отново пробва кода. Лостът все още не помръдваше. Хорис започна да се изпотява, като чу виковете да продължават, заедно с изтръгването на подовите дъски. Опита кода отново и отново. Всеки път той ясно чуваше изщракването на отворени ключалки. Всеки път лостът отказваше да се помести.

Накрая яростта му нарасна дотам, че той отстъпи назад и зарита по вратата. Бигар го гледаше безизразно. Хорис започна да ругае, след това заподскача нагоре-надолу. Накрая, след един последен безуспешен опит да освободи необяснимо твърдоглавия лост, той се отпусна срещу вратата и се остави в ръцете на съдбата си.

— Не мога да проумея — бавно промърмори той. — Самият аз го изпробвах почти всеки ден. А сега — не работи. Защо?

Бигар прочисти гърлото си:

— Не можеш да отречеш, че те предупредих.

— Предупредил си ме? Предупредил си ме за какво?

— С риск да си навлека допълнително твоя гняв, Хорис — за Скат Манду. Казах ти, че е ядосан.

Хорис се втренчи в него.

— Ти си вманиачен, Бигар.

Бигар поклати глава, разроши перата си и въздъхна.

— Да се върнем на въпроса за бягството, а, Хорис? Искаш ли да се измъкнеш оттук или не искаш?

— Искам — мрачно призна Хорис. — Но…

Бигар го сряза с нетърпеливо размахване на едното си крило.

— Просто слушай. Разбра ли? Не ме прекъсвай, не казвай нищо. Просто слушай. Независимо дали ти харесва или не, аз всъщност поддържам връзка с истинския Скат Манду. Наистина имах момент на откровение, точно както ти казах. Възнесох се в отвъдното и се свързах с духа на един мъдрец и воин от друго време и той е човекът, когото ние наричаме Скат Манду.

— О, за бога, Бигар! — Хорис не можа да се въздържи.

— Просто слушай. Той ни се явява с някаква цел — цел с изключително значение, въпреки че още не ми е разкрил каква точно е целта му. Това, което със сигурност знам е, че ако искаме да излезем от това мазе и да се измъкнем от тълпата, трябва да направим така, както казва той. Не се иска много. Един-два магически израза, нищо повече. Само че ти трябва да ги изречеш, Хорис. Ти.

Хорис разтърка слепоочията си и се замисли за лудостта, насадена дълбоко в същността на всяко едно преживяване, свързано с хората. Но със сигурност това беше върхът. От гласа му сякаш покапа отрова.

— Какво трябва да кажа, о, велики пратенико?

— Остави сега този сарказъм. Не се засягам. Трябва да произнесеш следните думи: „Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел, манета! Рухн!“

Хорис понечи да възрази, но се възпря. Той разпозна една или две думи, а те със сигурност бяха думи със сила. Останалите не беше чувал никога, но те придаваха усещане за фокус и имаха внушение на магия. Той притисна вълшебната кутия към гърдите си и се вторачи в Бигар. Долови звуците на тълпата от преследвачи, вече по-силни, тъй като подът бе пробит, а мазето — отворено. Времето изтичаше.

Някакъв страх гравира тясното му лице с дълбоки линии. Упоритостта му се предаде.

— Добре — той се изправи и набра смелост. — Защо не? — След това прочисти гърлото си. — Расхун, облайт, суре…

— Чакай! — Бигар го прекъсна с бясно пърхане на криле. — Пусни кутията!

— Какво?

— Вълшебната кутия! Пусни я, махни я от себе си!

В този момент Хорис разбра всичко за истината около тайната на кутията и остана едновременно стъписан и ужасен от значението й. Той би захвърлил кутията и би си плюл на петите, ако имаше къде да избяга. Би се съпротивил на нарежданията на Бигар, ако имаше на чии други нареждания да се подчини. Би направил почти всичко при други обстоятелства, но животът рядко предоставя право на избор във важните моменти и сега не правеше изключение.

Хорис остави кутията пред себе си и започна да реди думите:

— Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел, манета! Рухн!

Нещо изсъска в ушите на Хорис — дълга и ленива въздишка на задоволство се смеси с накипял гняв и дадена дума за бавно отмъщение. Изведнъж светлината в стаята се промени от бяло-златисто към отровно зелено — пулсиращо отражение на цветен оттенък, изплуващ от дебрите на девствена гора, където властват старинни дървеса, а някакви създания с остри нокти все още дебнат по границите на своя древен свят. Хорис за малко щеше да изпусне вълшебната кутия ако ръцете му го бяха послушали, но те, необяснимо как, бяха замръзнали на място — пръстите му бяха здраво вкопчени в гравираната повърхност, а нервните му окончания — вплетени около внезапния пулс на живот, надигнал се от вътрешността. Горната част на кутията просто изчезна и от дълбините й се извиси струйка от нещо, което Хорис Кю бе решил, че няма да види никога повече.