Тери Брукс - Вълшебната кутия

Бен поклати глава:

— Не зная какво да кажа. — В този момент той се овладя и рязко вдигна очи. — Всъщност, знам. Това е най-прекрасната новина, която мога да си представя. Мислех, че никога повече няма да имам дете, след като Ани умря. Бях се отказал от всичко. Но когато те намерих… А сега разбирам и това… — усмивката му се разшири и той едва не започна да се смее на себе си. — Може би просто не зная какво да кажа след всичко това!

Тя му се усмихна, сияеща.

— Мисля, че знаеш, Бен. Думите просто се четат в очите ти.

Той се протегна и я придърпа към себе си.

— Много съм щастлив.

За миг той си помисли какво е да бъдеш баща и да имаш дете, което да трябва да отгледаш. Някога, отдавна, той бе опитал да си представи, но оттогава не го беше правил. Мисълта за отговорностите, пред които трябваше да се изправи, го накараха да се извърне. Щеше да бъде трудно, знаеше това. Но щеше да бъде и чудесно.

— Бен — промълви тихо тя, като се отдръпна така, че той да може да вижда лицето й. — Чуй ме за миг. Има неща, които трябва да разбереш. Ти вече не си в твоя свят. Тук всичко е различно. Раждането на това дете ще бъде различно. Самото дете може би няма да е такова, каквото очакваш да бъде…

— Чакай малко — прекъсна я той. — Какво говориш?

Тя наведе очи, след това отново ги вдигна: направи това решително и все пак с мъка.

— Ние сме от два различни свята, Бен, имаме два различни начина на живот, а това дете е рожба на сливането между двете — нещо, което никога не се е случвало преди.

— Бебето изложено ли е на някаква опасност? — припряно запита той.

— Не.

— Е, тогава всичко е наред. То ще бъде нашето дете, независимо от смесването в неговата кръв и родословие. То ще съчетава най-добрите страни и на двама ни.

Уилоу поклати глава.

— Но всеки свят си остава загадка по един или друг начин: твоят за мен и моят за теб и разликата понякога не може да бъде обяснена или разбрана така лесно…

Той положи пръст върху устните й.

— Добре, помисли за това. Помисли за всичко.

Звучеше твърдо и настоятелно. Изтълкува същността на нейната тревога напълно погрешно и се отърси от думите й в своята жажда да се наслади на върховното щастие, което изпитваше.

— Бебе, Уилоу! Искам да отида и да кажа на някого за това! Искам да кажа на всички! Хайде! Да ставаме!

В следващия миг той скочи от леглото и се втурна из стаята, навлече дрехите си, устреми се към прозореца и диво изкрещя от радост; след това се върна и я разцелува.

— Обичам те! — каза той. — Ще те обичам винаги и завинаги.

Облече се и излезе от стаята още преди Уилоу да стане от леглото, а думите, които тя най-вероятно щеше да му каже, останаха неизказани завинаги.

Бен слезе по стълбите на двореца, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Тичаше, сякаш самият той беше дете, тананикаше си, бъбреше, свиркаше с уста, чувстваше се весел и лек като коркова тапа. Беше мъж със среден ръст, имаше извит ястребов нос и очи, сини като скреж. Кестенявата му коса бе започнала леко да оредява, но лицето и ръцете му бяха гладки и стегнати. Като млад се беше занимавал с бокс и все още тренираше редовно. Беше слаб, имаше здраво тяло и се движеше с лекота. Когато за първи път прекоси Отвъдната земя, наближаваше четиридесетте, но в момента вече не знаеше на колко е години. Понякога се чувстваше така, сякаш напълно беше престанал да старее. Тази сутрин бе убеден в това. Можеше да усети пулса на Сребърния дворец под краката си, биенето на сърцето си, на живата кръв, на своята душа. Можеше да усети топлината на каменните му стени и зидове, шепота на дъха си в свежия утринен въздух. Дворецът беше жив, домът на кралете на Отвъдната земя имаше вълшебното свойство да разчита единствено на присъствието на господаря си, за да изпълнява ролята си и да бъде поддържан. Когато Бен за първи път дойде в замъка, постройката бе заприличала на мрачна развалина, занемарена от двайсет години. Сега беше реставриран, излъскан, светещ и зареден с живот и Бен можеше да усети мислите му, както усещаше своите собствени, когато се намираше в безопасност между стените му.

Чувстваше как Сребърният дворец се радва за него сега, докато летеше по стълбите към трапезарията. Чуваше пожеланията му за дълъг живот и щастие към нероденото дете.

Дете , мислеше си той отново и отново. Моето дете .

Свикваше с тази идея доста по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.

Когато влезе в трапезарията с окачените по стените й гоблени и с дългата, вече подредена и заета маса с дървените подпорки, хрумна му, че не трябва да предприема нищо без Уилоу — и сега трябваше да я почака, за да го стори — за да съобщи новината. Все пак не смяташе, че ще може да го направи. Не смяташе, че ще може да се въздържи.